Нетипичен български филм, не само заради агорафобичната полярна локация. Съчетанието между първичност на разказа и дълбочина на посланието, хармонията между форма и съдържание и, разбира се, хипнотичното изображение прави от „Ага“ на Милко Лазаров преживяване, което общува на метафизично ниво. Появата му в контекста на фестивала в Сараево, чиято конкурсна програма и тази година бе наситена от политика, социални теми и обикновена битова злободневност, е луксозен прецедент и няма как да остане неотбелязан. В този смисъл, това, че голямата награда „Сърцето на Сараево“ отиде при екипа на „Ага“, от много се възприе като логична закономерност.
Простотата на историята е право пропорционална на внушителността й. Възрастна двойка ескимоси живее в юрта от животински кожи сред снегове и ослепителна белота. Рутината на ежедневието им е пресъздадена с медитативна кроткост: копаят дупки в леда, ловят риба, дерат животни, приготвят храна, крепят убежището си от безмилостни ветрове. Говорят малко, но съдържателно. И предимно за Ага, единствената им дъщеря, която работи в диамантената мина близо до града, тоест в цивилизования свят. Между тях тегне неизказан конфликт, който ги е отдалечил, но колкото по-неумолимо се стопява идилията им насред суровата природа, толкова по-близо е помирението с Ага. Смъртта на майката е обединяващата сила, която затваря житейския цикъл и засмуква героите в бездната на забравата.
„Ага“ не подлежи на буквално тълкувание, защото е екранна легенда, чието послание е отвъд обозримото – това е подсказано и от репликите-сентенции, и от два пъти разказания метафоричен сън на майката, който е интерпретативен ключ към финала, кореспондиращ с него дори визуално. Фабулата е необременена от отклоняващи подробности – не се уточнява нито с какво се е провинила Ага (макар да е ясно, че има общо с отделянето й от семейството и традицията), нито каква е черната рана, която разяжда майка й. Не е и нужно, защото по-важни от детайлите са обобщението, иносказателното послание. „Чистото“ повествование, празното пространство, сребристо-бялото изображение, преобладаващо статичната камера, аскетичният диалог, органично излятата в синхрон с образа фонограма изграждат идеална среда, в която сме оставени да съзерцаваме, размишляваме, медитираме, ако щем, необезпокоявани от излишни разсейващи елементи. Режисьорът Милко Лазаров, досущ като героите си, които не се нуждаят от много думи, за да се разберат, е подбрал прецизно и пестеливо изразните средства, за да сподели и развълнува с това, което вълнува самия него, без да отклонява вниманието и сетивата ни с пояснения. Минималистичната естетика неусетно ни засмуква в света на тези северни, прединдустриални и преддигитални хора, чийто суров, но свободен от атракциони бит, им позволява да помнят важните неща и да не се отклоняват от смисъла. След краят на филма, когато трябва да се върнем към кресливата и шарена наша реалност, се усещаме като изхвърлени от рая. И някак внезапно и интуитивно разбираме, че „Ага“ е за Изгубения рай.
Докато в „Голия остров“ от 1960 на Кането Шиндо – една от възможните филмови референции за „Ага“ – смъртта е част от житейския кръговрат, след която цикъла продължава своя ход, то в „Ага“ от 2018 на Милко Лазаров смъртта оповестява края на аналоговия свят (по думите на самия режисьор), претопен в нещо различно и непонятно за досегашните му обитатели. Не случайно този обаятелен и поглъщащ филм, който непременно трябва да се гледа на голям екран, е сниман на филмова лента, на край света.
Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”