Като нотен ключ в началото на петолиние едно мъртво тяло в началото на „Рибена кост“ задава звученето на събитията, които следват. Тялото е на морско създание, изхвърлено на български плаж; звученето е меко, клонящо към меланхолично (с контрастиращи нотки на надвиснала опасност, но и на смях, и на състрадание); героите са поне двайсетина и далеч не героични, всички преднамерено „второстепенни“, а съвкупността от състоянията и взаимодействията им съставя третия пълнометражен игрален филм на Драгомир Шолев („Подслон“, „Прасето“), който откри балканския конкурс на СФФ. (Сред дузината филми в подборката от Балканите са и „Каръшко чукане или шантаво порно“, „Докато мога да вървя“ и „Интрегалде“, за които вече сме писали.)

Идеята за „Рибена кост“ идва от реален случай преди 10 години: във водите край „Корал“ се появява труп на убит делфин, който, по думите на концесионера на плажа Атанас Русев, „се поклаща с всяка вълна и от огнестрелните дълбоки рани излиза кръв на тласъци“. Това не е първият делфин, който изплува в такъв вид, но този път концесионерът се заинатява да уведоми и да задейства съответните институции. Обикновен сигнал обаче не е достатъчен – интересът на властите се оказва труден за привличане. След първоначално многочасово нежелание за реакция, на плажа се изреждат зашеметителен брой служби, които действат и бездействат по какви ли не начини, преобладаващо несвързани едни с други. Служителите са в цялата гама от преуморения почтен труженик до арогантния бюрократ, а ефектът от почти тридневната буря от протоколи, констатации и сноване е нулев.

Русев разгласява случилото се в леко оплетена и много емоционална тирада, от която „Рибена кост“ запазва доста от оплетеността и по-малко от високия градус на емоцията. Във филма концесионерът вече не е главно действащо лице (тук такива, както споменахме, няма) и повествовател (вместо него разказва вездесъщата камера), а само един от множеството детайли в общата картина, замислена сякаш да онагледява духа на времето. В лятната безметежност, която лъха повече на застой, отколкото на щастие, се надига нещо ново. Нещо бодливо, неспокойно и небивало, което „бръмва“ и отзвучава у присъстващите, обединени на пръв поглед изключително от нежеланието или неумението си да сътрудничат и да поемат отговорност. Нещо, което вещае промяна. Концесионерът запретва ръкави и поправя счупеното. Младият ром чува от възрастния едно-друго за тежестта на дадената дума. Бременната жена нарамва чужд кръст и предизвиква онлайн цунами. Благата съпруга на вечното мрънкало – за негова, а вероятно и за своя изненада – изригва в кратък речитатив на отвращението. Младата чиновничка, младият полицай, младият зоолог наблюдават какво става около тях и виждат, и не са доволни. И още, и още.

Многотията от персонажи (която, заедно с по-скоро приглушената палитра, смътно напомня на Рой Андершон) е предадена от актьорите с разбиране, а на места и с истинско майсторство. Въздържаните, точни музикални намеси на Котарашки (етно звучене с хумористични нотки) задават ритъм и настроение. Същото правят и вътрешните заглавия, които учленяват отделните епизоди. „Как се разпадаме, когато не ни пука“ – така обобщи Драгомир Шолев темата на филма си, а продуцентката Росица Вълканова добави, че още от първия поглед към сценария е забелязала как, пряко или косвено, всеки от персонажите „излъчва“ едно и също: „Аз повече не мога така“.

Екипът на българо-румънската продукция се е постарал да направи филм, който да не манипулира зрителите с капани за смях или за сълзи, да не дава рецепти и да не обяснява излишно. Но от твърде ревностното спазване на тази схема произтичат и някои неудовлетворителни последствия. Вълнуващо е да тълкуваме и да дописваме наум едва загатнатите характери, истории и мотивации. От друга страна, от един момент оскъдните щрихи стават повод за фрустрация. Хората в „Рибена кост“ са интересни за гледане и слушане и е мъчително да нямаме начин да се приближим още малко до тях и да ги схванем по-пълно (мъжът с корсета и болките в гърба – кой е той, защо се появи и изчезна?... а момчето с брадвата – какво значеше мълчаливата му фигура и защо брадва?... симпатичният нудист от началото – как изневиделица се материализира загърнат в одеяло край отдалечения гроб  на делфина? късокосото момиче, което вдигна алармата за мъртвото тяло – с каква цел се откроява като заимствано от друг филм, по-мистичен и поетичен, на фона на като цяло реалистичните останали герои?).

Заглавието „Рибена кост“ се отнася не до трупа на брега (делфинът е бозайник, не риба, и филмът съдържа размяна на реплики, която да ни покаже, че авторите са наясно), а до гръбнака на сюжета и щръкналите от него разклонения. Само дето това не е очевидно без допълнително, извънфилмово уточнение... Съществото, с което започва всичко, нито се показва, нито се назовава с името „делфин“ в първите 20 минути от действието, когато най-много се говори за него. В догадките ни загадъчното тяло на плажа може да е всичко – от октопод до извънземно. Защо ли впоследствие точно тази благодатна неопределеност отпада и животното бива посочено и на думи, и визуално?... За онзи, който не разполага с препратката към случая от „Корал“ или със специфично българския контекст, правещ възможно яловото щуране на държавни служители по пясъка, куп подробности ще останат произволно събрани на екрана... „Рибена кост“ е повече пейзаж или настроение, отколкото разказ в обичайния смисъл. В по-голямата част от времето това дава свеж, смислен ефект. Понякога обаче отказът на автора от ангажиране с по-отчетливи контури заприличва на отказа от ангажиране с избори на собствените му герои.

„Липсва активна публика, която да харесва или да не харесва на всеослушание, вместо да си седи вкъщи и да се оплаква, че българско кино няма“ – така каза Драгомир Шолев в Сан Себастиан, когато дебютът му „Подслон“ повлече крак по фестивалите (именно след него българското кино стана редовен гост по световните филмови форуми). Би било чудесно 12 години по-късно да го опровергаем, като отидем да гледаме „Рибена кост“ и поспорим по съдържанието и формата му. Този филм е за тази част от настоящето ни, от която зависи бъдещето, и заслужава да не го подминем апатично.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”