„Обикновен“, „скромен“, „незначителен“ са част от антонимите на „епичен“. В сръбската епична поема за Страхиня Банович се разказва за благородник от ХIV век, който тръгва да търси жена си Анджелия, отвлечена от турчина Али – когато я намира, установява, че тя е забягнала с „похитителя“ си доброволно, но въпреки това ѝ прощава и си я прибира вкъщи, след като прегризва гърлото на Али. В съвременния филм със същото заглавие някъде през зимата на 2016 г. младият африканец Самита (и той от Мали като чернокожия повод за нашия „Страх“), наричан от приятелите си Страхиня, поема на рискован път от мигрантско общежитие в Белград по дирите на жена си Абабуо, която неочаквано го е напуснала със сириеца Али, за да пресече посреднощ поредната забранена държавна граница.

„Страхиня Банович“ на Стефан Арсениевич, който спечели не само тазгодишния Кристален глобус, но и наградата за най-добър актьор за французина Ибраим Кома в ролята на Самита, и специален диплом от журито в Карлови Вари за операторската работа на Йелена Станкович, е структуриран стъпка по стъпка според историята за някогашния сръбски юнак. Единствените им допирни точки, разбира се, са в драстичните разлики. Почти делови женски глас зад кадър периодично маркира развоя на събитията с прочитането на кратки откъслеци от поемата и първото, което се забелязва в тези случаи, е пълното разминаване между чуто и видяно (може би най-драматично в момента, в който миг след думите за „златна ябълка“ забелязваме златистото термофолио, под което спят събраните в някакъв склад нежелани гости на Унгария).

Докато средновековният Страхиня е богат, напет, уважаван и смел, яхнал боен кон и облечен в свилени одежди, днешният, макар и отчаяно храбър, е един от анонимно множество, навлечено в дарени дрехи и гледано с недоверие, а голямата му почти постигната мечта е – по силата на обстоятелствата – да стане част от местен футболен екип и да заживее по-нормално. Докато Анджелия е съпруга трофей, движена от похот или корист, Абабуо (Нанси Менса Офеи, театрална актриса в Мюнхен) има сценично образование и се стреми към нещо повече от настоящото си положение на дъното на общество, в което не желае да пребивава – например професионален живот в Лондон. Докато турчинът Али е ходещо зло, сириецът Али е благовиден, начетен мъж, който може да ѝ помогне – за разлика от нея, икономическата мигрантка, той е бежанец от война и като негова партньорка тя има по-голям шанс да се придвижи в Европа.

Идеята е нелоша, изпълнението – също, макар че в много моменти човек се пита защо всъщност е било нужно обвързването с епоса и дали нямаше да стои по-малко произволно, ако сюжетът на филма вървеше паралелно с някоя африканска приказка, да речем, или с френска песен за двама влюбени от 60-те, или с притча от Библията. Искрите и смислите, които щяха да изскочат от търканията между двата плана, със сигурност нямаше да са по-малко и по-безинтересни.

Един от плюсовете на „Страхиня Банович“ е в начина, по който третира хората, заживели с цената на огромни травми далеч от родните си домове – филмът ни занимава главно с чувствата, нуждите и отношенията на централната двойка, а не с паспортите им или с малоумните реакции от страна на част от локалното население. Един от минусите му обаче е, че не задълбочава и разширява този си подход, а го ограничава до кратко надникване в главните си герои. Ибраим Кома, когото камерата следва в безспирните му придвижвания в общежитието, града и отвъд, се справя чудесно с изпълнителската си задача, както впрочем и Нанси Менса Офеи. Слабата брънка е сякаш драматургичната – сравнително малкото диалог на Самита и Абабуо; сведените до блед фон второстепенни персонажи (без техния релеф действието стои плосковато), както и по-скоро маркираната и неправдоподобна ключова сцена в края, в която, вместо да прегризва гърла, днешният Страхиня прави трогателна саможертва.

При все че „нелош“ не е достатъчна причина за голямата награда на международен фестивал, тази година в иначе образцово подготвения и проведен Карлови Вари нямаше много избор сред състезаващите се за Кристалния глобус. В конкурса бяха селектирани дузина филми с прилично качество, но нищо наистина запомнящо се, камо ли разтърсващо. В този смисъл „Страхиня Банович“, копродукция на няколко държави, сред които и България (оттам и кратката предвидима роля на Башар Рахал като стресиран глава на сирийско семейство в такси към унгарската граница), се оказа една от броените логични възможности пред журито. Повече по липса на по-амбициозно и уверено в средствата си кино, но без съществен компромис.