Доброволчеството и благотворителността, казват, са белези на развитите общества. И на виновните, можем да добавим, a мащабите на проявената щедрост обикновено са правопропорционални на въпросната вина. В случая с Румъния, която не страда от постколониална вина, няма нужда от разтоварване на цели самолети хуманитарна помощ в държави от Третия свят. Достатъчно е един джип да разкарва провизии из затънтени трансилвански села по Коледа, за да успокоят гражданите гузното си чувство на превъзходство над събратята селяни, крепящо се най-вече на материални предимства като централно отопление, вътрешна тоалетна и мобилен телефон, да речем. Седмият пълнометражен игрален филм на Раду Мунтеан „Интрегалде“, който бе представен в Петнайсетдневката на режисьорите в Кан, преди да стигне до Трансилванския филмов фестивал, е вдъхновен от реални групички коледни благодетели, на които режисьорът се е натъквал в продължение на години. И си е задавал въпроси относно истинските, дълбоките подбуди на градските хора да помагат на селските, както и за реалната полза от начинанията им. Алтруизъм и съпричастие или въпрос на мода са тези акции, зад които прозира желанието за по-бързо причисляване на разклатеното между франкофонията и балканската си идентичност румънско общество към европейската цивилизация чрез имитационно усвояване на „западни ценности“. Макар да е открита сатира на нравите, филмът симпатизира на героите си и не предоставя готови отговори, но задава въпроси и регистира модели на поведение в техните тънки нюанси, които спокойно могат да се отнесат и към българския контекст. Това впрочем може да се каже за почти всеки румънски филм от последните 20 години, отразяващ достоверно обществените тенденции в региона.
Според Уикипедия Интрегалде (буквално означава „между две реки“) е конгломерат от 11 села в румънските Карпати, на 100-тина километра от най-големия град в Трансилвания Клуж-Напока, докъдето се стига за около два часа и половина с кола. Гледайки филма на Мунтеан обаче, оставаме с усещането, че мястото е накрай света, може би защото доминантна е градската гледна точка. В Европа вероятно само на Балканите все още съществува такава дълбока пропаст между градски и провинциален бит, що се отнася до инфраструктура. Пропастта между произхода и манталитета от двете страни обаче е по-скоро привидна и едно от периферните занимания на Мунтеан в това планинско роудмуви е да разпознае белезите на въпросната привидност, под която току-виж се окаже, че показната градска вулгарност дели корени с непринудения селски натурализъм. Филмът потегля от склад за храни, където умно-красивите Мария (Мария Попистасу – неизменно присъствие във всеки филм на Мунтеан), Илинка (Илона Брезоиану) и Дан (Алекс Богдан) натоварват джипа с провизии и се отправят на мисия да гощават туземците. По пътя самоотвержено качват на стоп местен старец, който се е запътил към близката мелница без горна дреха, но с навлизането в гората асфалтът рязко изчезва и джипът им скоро затъва. Покровителственият им плам на градски избавители рязко повяхва и докато се чудят как да се измъкнат от калта и къде точно са въобще („Широката или дългата долина е това?“, се питат Мария и Илинка на ръба на една главозамайваща пропаст), старецът продължава на двата си крака закъдето е тръгнал, оставяйки ги в дилема дали да го спасяват, или да признаят пред себе си и света, че животът тук си върви и без тях. Егото надделява и те се впускат в съспенсово приключение, което, макар на пръв поглед да изглежда физически опасно, е по-скоро предизвикателство за нервното им равновесие. За щастие, в аптечката се намира и ксанакс за моментите, когато прекараното време с автентичните планински жители надвиши предвиденото и изчерпи търпението им.
Както във всички досегашни филми на великолепното румънско сценарно трио Раду Мунтеан-Разван Радулеску-Александру Бачиу драматургията е повече в диалога, отколото в ставащото на екрана. Илюзията, че действието тече в реално време, гради един привидно монотонен фон на нищо-не-случване, на който изпъкват хиперболизирани детайли, най-вече в репликите между героите, постепенно ескалиращи до словесни престрелки. Преживяваме една преувеличена, но привидно много автентична и лесна за идентификация реалност, в която напрежението се постига чрез едва забележими, но ключови акценти.
Гледах „Интрегалде“ в огромен салон в Клуж, претъпкан с румънци, които се смяха на всяка втора реплика и ме оставиха с чувството, че пропускам доста нюанси от диалогa, уловими не просто за владеещите румънски, но и за разбиращите диалекта, който говори натуршчикът Лука Сабин в ролята на Кенте. Той е безспорният гвоздей на филма – публиката дълго го аплодира след финалните надписи, а Раду Мунтеан говори пространно за откритието си в интервюта, сякаш се е натъкнал на археологическа находка. Не ме напусна усещането, че досущ както Мария, Илинка и Дан, които осребряват имиджа си на представители на развито общество чрез благотворителността, така и екипът на „Интрегалде“ разкарва този автентичен талисман от плът и кръв по фестивали като доказателство, че са проумели или поне докоснали света на Интрегалде. Някои журналисти определят филма като отдалечаване на Мунтеан от досегашните му градски теми в „Буги“, „Вторник след Коледа“, „Алис Т.“, но тук всъщност е сменена единствено средата. Ракурсът остава същият, както и подходът към героите – аналитичен, по градски циничен и самоироничен.
