Пред късометражния филм „Премиерата“ на режисьора и сценарист Тома Вашаров спокойно би могъл да стои надпис „По действителен случай“. (Почти) всеки е изпитвал специфичната неловкост да присъства на социално събитие или премиера на филм/книга/изложба, когато произведението не му допада, а му се налага да любезничи с автора. Хората от киносредите вероятно дори се забавляват допълнително със сцените и репликите от филма, разпознавайки прототипи и конкретни случки. Конфузните ситуации, навързани около представянето на филма с покъртителното заглавие „Дълбоко в душата“, заемат средата на киноразказа. Комичният залог е разигран изключително умело, комичен е дори ритъмът, с който уредникът на салона разрешава една неловка ситуация само за да се появи следващата. След прожекцията всички, които не са съумели да си тръгнат преждевременно, сипят помпозни и кухи приказки и това е смешната, забавна сърцевина за един чудесен късометражен филм. „Премиерата“ обаче има по-амбициозен замисъл и внася сериозен обертон с недоизказаната драма на бащинско-синовната отчужденост.
Не е достатъчно, че ние сме свидетели на лицемерния, повърхностен и суетлив спектакъл, следи го и бащата на режисьора – тих, скромен човечец, пристигнал неканен за премиерата с голям найлонов плик в ръка, от който вади... познахте: домашна ракия „да се почерпят гостите“.

Префърцуненият режисьор, който се домогва до благоволението на влиятелните гости, всъщност е обикновен лицемер, който се срамува от баща си. Отношенията на сина с бащата обаче стоят някак без контекст, частично щрихирани, макар и предадени с лаконична точност и изразителност от Стефан Денлюбов като сина режисьор и Стефан Мавродиев като бащата. Човек може да е повърхностен и неискрен и да прави посредствено кино и без да е лош син. Обратното също е вярно – редица творци, укорими в далеч по-сериозни грехове, създават вълнуващо и високо изкуство.
Бащино-синовната тема тегли разказа в друга посока и не съжителства добре с комедията, получава се малко като сандвич от два филма. Като зрители започваме да се питаме какво ли е ставало между баща и син преди този, предполага се, най-славен момент в живота на режисьора, на който той не е поканил баща си, и дали кроткият човечец на Мавродиев не носи някаква част от вината синът да се превърне в емоционално незрял, духовен несретник – каквото и да се питаме, въпроси увисват, понеже няма как да намерят отговор в рамките на късометражния формат. Бащата освен това не е единственият свидетел и контрапункт на лицемерието и фалша, тази функция носи и уредникът на салона. Той е нещо като ангела закрилник на кинопремиерите, а може би и на самото кино, неизменно присъстващ, учтив, търпелив и опрощаващ. Пред неговите очи се разиграват и водевилът на фалша, и драмата на бащинско-синовната отчужденост, нему се разчита като че ли да „отлепи“ от сатирата и да придаде измерение „леко встрани и нагоре“, ако си послужим с езика на маститата кинокритичка, изиграна вероятно с много удоволствие от Пламена Гетова.

Атмосферата на филма създава мъглява представа кога се развива действието – от една страна, много напомня деветдесетарската мизерия, когато по подразбиране се предполагаше да сме по-снизходителни към филмите и другите културни продукти, понеже се появяваха рядко, неизменно се обявяваха „за духовни търсения насред бездуховното ни време“ и заглавия от типа на „Дълбоко в душата“ битуваха без сатирична конотация. От друга страна, ред детайли показват, че „Премиерата“ се случва в наши дни. Именно тази несигурност в историческия период прави филма валиден за всяко едно време.

Като цяло филмът се гледа с лекота, сатирата не преминава в морализаторство, в смешните сцени има изобретателност и са наистина смешни, диалогът и актьорската игра заслужават похвали – от Стефан Денлюбов, безкрайно убедителен в ролята на режисьора въздухар, през Мавродиев – като скромния и стреснат баща, през актьорското присъствие на самия режисьор на „Премиерата“ Тома Вашаров в ролята му на откровения зрител, до Нено Койнарски, който стои органично въпреки странно скроената си роля до всеки представител на публиката. „Има филм!“, можем да кажем, пак заимствайки реплика от един от героите (епизодична, но ярка поява на Борислав Чучков). „Премиерата“ се гледа приятно и ако след прожекцията зрителят попадне на създателите на филма, спокойно може да им стисне ръката и да каже, че са се справили, без да му се налага да изрича мъгляви и високопарни фрази, маскиращи вътрешна досада и отегчение.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.