Казват, че работата с качествени съставки почти винаги гарантира добър резултат. Когато обаче съставките са налице, а резултатът е далеч от идеалното, на преден план излиза въпросът за пропорцията и (понеже тук става въпрос за кино) ритъма. В „Плът“ – режисьорски дебют на Димитър Стоянович (сценарист на „Жълт олеандър“ и „Снимка с Юки“) – качествените съставки ги има: сериозна тема, талантливи актриси, голям оператор, музика, написана от един от най-изтънчените ни джазпианисти и композитори. Само дето резултатът е някак спорен. Като започнем още от издържания в мрачна тоналност плакат, в който от предния план ни гледа напрегнато Весела Бабинова, а зад едното ѝ рамо Пламена Гетова присъства като фон (Юлиан Вергов допълва композицията вероятно за симетрия, не и защото персонажът му е със значимостта на другите два) – от първата секунда възниква колебание чия е тази история.

Гетова играе Надежда, уважавана преводачка, която тъкмо започва работа по романа на японски нобелист, когато след рутинни изследвания излиза, че здравето ѝ е в сериозна опасност. Лечението не помага, надеждата за подобряване чезне, болестта изяжда тялото ѝ (в един миг я лишава от глас, което не е лошо хрумване, после обаче тя продължава да говори с хубавия си мелодичен тембър). Дъщерята Евгения, „благородна“ по етимология и предназначение, е намусена новинарка от bTV. (Добре, гледаме продукция на bTV, но нужно ли е да пренасяме така буквално външното обстоятелство вътре във филма? И нужно ли е героинята да води на голям екран почти цели новинарски емисии и интервюта с лица от актуалния политически живот?) Тя минава на бърза ръка през спектъра от отрицание, гняв, пазарене, приемане, и то в повече екранно време от майка си. За да е плътта от заглавието не само умираща, разтоварва напрежението с ожесточен секс в сцена, която може да се бори в остроконкурентната надпревара за най-кринджава в българското кино. Колко тежко преживява болестта на Надежда разбираме, понеже в две напълно идентични сцени „изключва“, докато е в ефир и не чува какво ѝ се говори в слушалките...

Майката и дъщерята са предполагаемо близки, но никакъв детайл не загатва за природата на взаимоотношенията им и когато са в кадър, те най-често седят една до друга и гледат напред, а не взаимодействат помежду си. Е, има епизод, в който ни уверяват, че се обичат, но извън това изговаряне и решимостта на дъщерята да се грижи за майка си, на актрисите не е оставено да ни покажат други белези за близост или връзка.
За да се разсеем от тежката тема и от въпроса чия е тази история, освен новини по телевизията, гледаме и стендъп изпълнение на Николаос Цитиридис. Можем да го приемем като препратка към Уди Алън или да пухтим раздразнено на колажното редуване на трагични, комични и банални сцени, но усещането така или иначе е, че в монтажа е участвал изкуствен интелект, който е съчленявал сцените по някакви свои си количествени, а не съдържателни критерии.

Излишеството на герои и епизоди е голямо и тук попадат както отчужденият отдавна живеещ в Америка син, който е твърде зает или уплашен, за да се върне и да се прости с умиращата си майка; така и персонажът на Юлиан Вергов, нахакан богаташ сваляч, който сменя в леглото си героинята на Бабинова с колежката ѝ синоптичка (сигурно за да се подсетим, че докато едни умират, животът продължава да си тече в цялата му предвидимост, баналност и суета). За да не е всичко твърде морбидно, освен на стендъп с Цитиридис, присъстваме и на сеанс на пишман гуру, който напушва с марихуана паството си, съставено отново от най-известните ни актьори в епизодични роли (с препратки към филми на Пазолини). Като болногледачка край леглото на умиращата Надежда виждаме екстравагантната Лилия Абаджиева. При цялата условност на изкуството, няма човек на този свят, който да наеме болногледачка с нейната пищна ексцентричност. Възможно е появата ѝ да е, за да контрастира с давещата се за глътка въздух преводачка, но постигнатият ефект е по-скоро на: „Това сега защо?“. (Не е ли време е българските продуценти и режисьори по кастинга да спрат да ангажират едни и същи известни, но и поизносени десет лица за всичко – от главни до символични роли – навсякъде – в киното, сериалите, рекламите и театъра?)

В същата посока е и работата на оператора Рали Ралчев и композитора Живко Петров. Поканили сме големи творци, няма как да не им дадем широко поле за изява. Ето защо гледаме дълги естетизирани кадри със сложни оптики и фокуси, докато тече джазова пиеса и героинята се колебае какъв тоалет да сложи, за да отиде да спи с мъж, когото не харесва, а зрителят е хвърлен в поредно чудене: визуален филм ли гледа, или съдържателен? Не че не може и двете едновременно, но „Плът“ много се колебае какво иска да е. На равни интервали вървят интервюта с японския писател, който изнася лекции относно тялото, плътта, душата, материята. Със същия успех на мястото му можеше да е философ стоик и дори наставник по майндфулнес – човекът е там, за да ни открие, че може и да превъзнасяме духа, но плътта е много по-осезателна, честна и ясна категория и независимо от усилията ни да я победим или поправим, рано или късно трябва да се примирим с угасването ѝ, което не е нужно да превръщаме непременно в трагедия. (Едва ли има нещо специфично японско в тези откровения и те спокойно можеха да бъдат изречени от европейски, киргизки или ямайски персонаж.)

Филмът не се опитва да ни разчувства и да ни въздейства емоционално, но все пак щеше да е добре да успеем да се свържем с героините, а не да ги гледаме като експеримент (да не кажем клетъчна култура в петриева паничка, каквито кадри също наблюдаваме, редувани със сцени в болнични чакални, луксозни кафенета и домашни интериори... всеки път, щом медицинска апаратура попадне пред камера, тя е най-старателно показана като за стоковедски опис).

Чест прави на „Плът“, че се потапя в нелеката си тема, задава въпросите, които го вълнуват и не настоява, че е намерил отговорите им. Ако се заиграем със заглавието обаче, можем да заключим, че в процеса на въплътяване на сценария нещо се е объркало и той е останал недосъживен, вид плътеник – не напълно жив и не съвсем мъртъв, заседнал в ничията земя между замисъла и осъществяването.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.