В съвременното българско кино често се появяват водещи персонажи, които престъпват буквата на закона не защото непременно са „лоши“, а тъй като упадъчната им социална среда ги принуждава да се борят за достойнството си (или просто за правото си на съществуване) извън установения обществен ред. Подобни амбивалентни образи, заставени да действат „отвъд доброто и злото“, заемат централно място в сюжетите на филми като „Урок“ (2014), „Безбог“ (2016), „Уроците на Блага“ (2023) и др. (като прави впечатление, че обикновено става дума за жени). Ако има проблем с такива фигури, той не е, че те са абсолютно неправдоподобни, а че (поне екзистенциално погледнато) са отегчително плоски, тъй като функционират като безостатъчни продукти на материалните си условия на съществуване. С други думи, филми като гореспоменатите (осъзнато или не) редуцират хората до безсилни (и съответно обречени) жертви на обстоятелствата. 

Дори стоически да приемем, че тази песимистична картина отговаря на някаква дълбока истина за човешката природа, то това пак не би променило факта, че творби, еднозначно лансиращи един или друг светоглед, са просто безинтересни. Доброто изкуство предполага наличието на плодотворни контрасти – на разнородни, често пъти непомирими житейски позиции и форми на живот. Затова и качественото социално кино (христоматиен пример е италианският неореализъм) удържа разликата и напрежението между индивида и средата му. Колкото и да е слаб и окаян първият, в него винаги остава нещо неприкосновено, което не позволява на заобикалящия свят да го погълне или приобщи изцяло. Без въпросния остатък няма конфликт и следователно – липсват условия за ангажираща история.

В този смисъл, филмите на Надежда Косева донякъде се открояват на общия фон, тъй като поне се опитват да покажат, че „унижените и оскърбените“ притежават качества и достойнства, несводими до жестоката им социална действителност. Въпреки че предишният проект на режисьорката, „Ирина“ (2018), също представя (в преекспонирано мрачен ключ) женски образ, готов да наруши закона, за да оцелее, сюжетът също така достига точка, в която поне за миг (в самия край, когато се ражда бебето на едноименната героиня) се разкрива хоризонтът на надеждата, че светът би могъл да бъде друг. Така и в следващия филм на Косева, „Клопка“, даването на живот отново се явява, макар и метафорично, символ на промяната и бъдещето. В последните кадри поглеждаме към грехопадналия човешки свят от перспективата на летящ щъркел, издигащ се сугестивно над дунавското крайбрежие, където се развива действието в историята. 

Подобно концептуално решение успешно синтезира позицията на филма спрямо природата, чиито живителни сили фигурират като устойчив контрапункт на мъртвородената ни социална действителност. Същевременно в основата на екологичната позиция, от която Косева критикува обществото ни, се забелязва и фин метафизичен пласт, най-ясно доловим, когато вземем предвид, че разказът на знаковия сценарист Боян Папазов се разгръща в навечерието на Великден, когато не само „синът человечески“ възкръсва за нов живот, но и цялото мироздание заедно с него. Въпросната теологична постановка е отразена и в образа, и в името на главния герой на филма, Божека – пенсиониран миньор, посветил залеза на своя живот на природата и нейните разнообразни обитатели. Сдържаният мъж, който Александър Трифонов играе като Клинт Истууд в „Гран Торино“ (2008), не само обикаля горските участъци по Дунава, за да събира „боклуците на общината“ (не става ясно коя точно), но и поддържа скромна зоологическа градина в двора си, където, освен патици и гарги, отглежда и вълк. Така Божека се грижи и труди за опазването на околната среда като същински „венец на творението“, смирено битуващ в хармония със света, който Бог му е поверил. 

За жалост, частният Едем на мъжа бива непрекъснато заплашван от меркантилните сили на злото, олицетворени от хората с най-много власт в безименния крайречен град. Става дума за кмета, началника на полицията и местната мутра, господин Глухов, който, за да умножи състоянието си, се опитва да убеди влиятелен френски бизнесмен със слабост към лова да построи склад за радиоактивни отпадъци в околността. За целта безскрупулният мафиот убеждава управата на града да организира ловен излет на един от островите по реката, за да подкупи отявлено корумпирания чужденец, като му предостави ценна плячка – огромен глиган, докаран с хеликоптер специално за неговото посещение в България. Животното обаче се оказва твърде голямо и опасно за местните авджии, които заявяват, че ще имат нужда от помощ. Проблемът е, че в случая тя няма откъде да дойде, тъй като ловът ще се състои незаконно, извън рамките на редовния сезон, точно на Велика събота. Съответно никой от замесените в схемата не желае да въвлича хора от чужди населени места, за да не се разчуе какво вършат. Така, когато „ножът опира до кокала“, се оказва, че само опитното куче на Божека би могло да подсигури плавното протичане на лова. Моралният мъж обаче отдавна се е отказал от подобни „кървави забави“ и любовта му към животните заедно с неподкупното му усещане за достойнство ще го принудят тихо да се опълчи на безчинството и своеволието на господин Глухов и неговите подчинени. 

Въпреки че е малко съмнително доколко тази постановка е правдоподобна, тъй като ловът би могъл да протече и без немския пойнтер на Божека, именно така филмът извежда на преден план неразрешимия конфликт между природата, която човек и Бог непрестанно съ-творяват, и социалното, което бива вечно разкъсвано от „волята за власт“ на най-безсрамните опортюнисти в обществото. Резултатът несъмнено е увлекателен (все пак има ясен антагонизъм, който задвижва сюжета), но пък за сметка на това става ясно, че светът на Косева и Папазов е крайно дуалистичен и съответно – лишен от същинска триизмерност и дълбочина. Редуцирайки действителността до терен за борбата между доброто (божествената природа на творението) и злото (жаждата на хората за власт), филмът на практика ни представя битка, която може и да е жестока, но е и предрешена в полза на „праведните“ (поне ако четем разказа в дадения християнски ключ). 

Затова, въпреки че Божека е атрактивен образ, който се откроява на фона на съвременния ни кинематографичен ландшафт (най-малкото защото е о̀правен, морален и мъдър), той е и натрапчиво еднопланов, тъй като е лишен от явни слабости и несъвършенства. Той е идеализирана версия на обикновения човек от народа – мъж на място, който не само е безкрайно търпелив, емпатичен и безстрашен, но и винаги знае какво да каже и направи. На всичкото отгоре Божека битува като духовно просветен екосветец, влизащ безпроблемно в общение с „дивите зверове“ като св. Франциск или св. Серафим Саровски. Проблемът е, че такива образи няма дори в агиографската литература, която не пропуска да отбележи, че и най-праведните хора непрестанно се борят със своите страсти и недостатъци. Затова Божека не е точно човек – той е по-скоро нравоучителен идеал. От една страна, това го прави крайно нереалистичен, а от друга – пречи на зрителя да му съчувства докрай (вероятно идеята е да му се възхищаваме, но тогава филмът би се превърнал в дидактическо упражнение).

„Клопка“ има и други (за щастие, по-дребни) проблеми – играта е малко скована, диалогът на моменти е дървен, а пък в сюжета има някои не съвсем правдоподобни елементи, които са оставени да висят. Вече споменахме за пойнтера на Божека, но в една сцена се появяват например трофейни глиги с рекордна дължина, за които по-късно напълно се забравя, въпреки че именно те позволяват на Косева да покаже, че ловът на глигани винаги е бил тясно свързан с политическия дух на дадена епоха. Все пак, както става ясно, предишни рекордьори са били Херман Гьоринг и Тодор Живков – нареждайки се до тях, французинът на Глухов би се превърнал в символ на това как социализмът предава щафетата (взета от фашизма) на пазарната икономика. В този смисъл сцената с глигите е крайно иронична и интелигентна (и то по премерен начин), заради което обаче е още по-разочароващо, че въпросният трофей просто изчезва от филма като симпатична хрумка.

Разбира се, „Клопка“ има и немалко позитивни качества, които могат да се изтъкнат – например, въпреки че главният женски персонаж, украинката Елена, бива притисната от обстоятелствата, тя в нито един момент не се превръща в отчаяна жертва, готова да отстъпи от принципите си. Но най-впечатляващо е, че филмът е крайно концептуален, без да е ненужно претенциозен или отблъскващо херметичен. Косева и Папазов са успели по ефектен начин да изразят идеите си по отношение на цял набор от метафизични, екзистенциални и политически въпроси, без това да  натовари зрителя. А и в крайна сметка, колкото и да е идеалистичен, образът на Божека поне представлява опит да се отиде отвъд безкритичния „мизерабилистки“ патос на голяма част от съвременното българско кино. Същевременно не бива да се лъжем, че от другата страна на мрака непременно има светлина. Животът не е бинарен – винаги има нещо трето, което ни се изплъзва. Именно с него се занимава голямото изкуство. С неизразимото.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.