Наименован с едно женско име, филмът прониква в състоянието на героиня, която е принудена да бъде всичко друго, но не и жена с каквито и да било илюзии.

Има лице на мъченица и характер на мъж. Работи в някакво долнопробно заведение, откъдето краде храна и бира, за да я продава за стотинки, или храни безработната си сестра, мъж и малкото си дете. Няма никакво време, желание или сили да играе ролята на майка в дома си и съпруга в леглото.

Изтощена и отчаяна до смърт, тя просто желае да не бъде жива. Тросната и хаплива, стоически носи кръста си, като от време на време само си позволява да назовава нещата с истинските им имена – с груби, безжалостни думи. Проявява някаква вербална жестокост, но търпи всичко – предателство, изневяра, отношението на другите към нея като стока. Единственото, на което държи, е сякаш да си каже поне какво мисли, какво изпитва, колкото и то да е некрасиво и неприемливо, но другите поне да я чуят. А тя ще си кара постарому.

Хули, атакува всеки около себе си, докато всъщност се жертва и грижи за всички. Женската ѝ, нежната, дълбоко женствена същност, която трогателно крие в себе си, става доходоносна чак когато се решава да стане сурогатна майка, за да припечели нещо. Но бременността с чужд плод я подлага на своеобразно изпитание. Докато в началото поръчителите на плода я натоварват с нежните си грижи не заради самата нея, майчинството събужда у Ирина бездна от женственост, сподавени и потъпквани заради оцеляването чувства. Дори смелост и желание да вдъхва у другите жажда за живот, така амортизирани вече у самата нея. Нещастията, които отново се струпват върху Ирина дори извън функцията ѝ на инкубатор за деца, по някакъв много странен и парадоксален начин я измъкват от ролята ѝ на жертва и отново я въвличат в живота.

Камерата почти постоянно окупира изразителното лице на героинята (в наистина забележителното изпълнение на дебютантката Мартина Апостолова), следи отблизо свадливата ѝ и сякаш заразителна хронична отчаяност. Но в някои много добре уловени и точно наместени в действието отделни мигове нежността и най-беглата проява на човечност стапят сякаш издъно цялата мизерия и грозота на живота. Сред безчувственост, неблагодарност, предателства, изневери, сделки, опит за убийство дори, се оказва, че нещо се ражда, крее, тръпне. И то не е само един биологичен зародиш, а е самият живот като една безкрайна и не сурогатна изненада, една хубава и лоша новина едновременно, които сполитат героите, поставени в твърде необичайни ситуации, както и в така банални.

В тази малко тържествена мелодрама, заснета адекватно сред грозни крайградски пейзажи или луксозни до токсичност столични интериори, режисурата е тревожно точна, а повечето от актьорите сякаш на истинското си място. Като антипод на Ирина, която не премълчава нищо, се откроява почти безмълвната, но чудесно изградена роля на Христо Ушев като неин съпруг.

Филмът използва умно социалния елемент и го поставя в една нова тематична рамка, каквато е сурогатното майчинство. Женствеността и женственото са подложени на продажба или сделка. Смазаната от ритъма на жертвоготовния си живот жена е осъдена да бъде такава дори в естеството си на стока от нов порядък.

Надежда Косева, досега претворявала в къси филми някои от идеите на Георги Господинов на екрана, тук в дългометражния си режисьорски дебют неарогантно, чувствително и чувствено открива нови мини и пробойни в отношенията между хората. Но само за да ги ползва като повод за издирване на най-малките и ценни прояви на дълбоко и взаимно съчувствие, близост и разбиране в най-незнайни ситуации.

Сюжетът е сравнително нов, необходен още. И ако не бяха претоварени смислово, събитийно и актьорски някои семейни взаимоотношения в къщата на героинята (граничещи с психологически до битовизъм натурализъм), филмът би звучал още по-чисто и значимо.

Защото за сметка на отношенията на героинята с поръчителите на бебе, в семейството ѝ нещата са тропосани сякаш набързо и дори невнятно. Сестрата на героинята, която изпълнява нейните майчински, пък и съпружески задължения, въпреки жертвоготовното актьорско присъствие с темперамент и нерв на Касиел Ноа Ашер, стои паранормално. Набързо подиреният колапс между сестрите и добавеният катарзис зеят като дупката, в която съпругът и съседът на семейството незаконно ровят за въглища.

Красимир Доков в ролята на демонизирания съсед трябва да намери диапазона между коварството и карамелизираната прошка. Доков и Ноа Ашер не изглеждат достоверни, тонът не е вярно подет. Особено на фона на отношенията на Ирина с работодателите си, където нещата, колкото и да са необичайни, изглеждат далеч по-правдиви. Родното дете на Ирина пък има най-малко участие в целия този пъзел на битовизирани роднински отношения.

Каквито и забележки да е възможно да имаме по сюжета и режисурата на някои сакрални моменти, филмът тропва с крак, плътно, силово и категорично се заявява още с избора на героинята си – като характер и темперамент, и с актрисата, която превръща този избор в жизненоустойчив и важен. Именно главната героиня легитимира останалите герои, това е явно и по замисъл, но уменията ѝ са главно в непредвидимото и в неизследваните широти на майчинството. За разлика от трейлъра си, филмът не е депресивен, не угнетява, а прощава всичко. Даже прекалено.