В този текст няма да става дума за фестивали, нито пък за „българското кино след 89-та година“. Колкото до братя Дарден, те ще бъдат споменати само с цитат, касаещ техния филм „Синът“ - Люк Дарден пише за една от най-важните сцени в него: „Нашата героиня пита героя на Оливие Гурме защо той е взел решение, което изглежда необяснимо. Тогава той отговаря, че не знае. Докато правихме филма, ние също не знаехме.“ Дори и въпросният цитат да звучи като блъф, то братята определено покриват собствения си блъф с решението да оставят малко мистерия сред озвучените само от триони и резачки сцени.
Въпреки травматичния опит с огромна част от българското кино след 89-та (за което няма да става дума), родило странния феномен „реалистичен филм без капка истинност“, „Урок“ няма как да бъде завлечен към тази категория. Сценарно педантичен, в него си личи умението да заведеш персонажа там, където действията му ще имат най-много смисъл. Вестникарската „просто история“, заради която съществува, е обърната наопаки – така че да обясни не само защо една учителка може да обере банка, но – което е по-важно – защо подобни истории запълват всекидневно медиите, а никой не се сеща да прави филми по въпроса. Никога преди „учителка обира банка“ не е звучало толкова очевидно, както в този последователен разказ за колективната вина.
Отвъд разказа обаче има една Маргита Гошева, която е безспорното богатство на филма. Ако трябва синтезирано да заявим ценността на нейното изпълнение, тя се дължи на това, че зрителят я подкрепя, без да се налага тя да печели симпатиите му. Нейната Надежда не е агентът на надеждата, напротив – в мотивацията й няма нищо романтично: тя иска да реши проблема по обичайния начин, по който решава всеки ден проблемите си. И причината до самия край да сме с нея е, че тя преодолява препятствията, без да губи самообладание. Накрая, когато „учителката е обрала банка“, това безспорно има ефекта на присъда за обществото, но на цената на употребения индивидуален образ. Вярно на оригиналната история, но не и на личната въображаема история на борещата се за нормалност Надежда.
Докато в изражението на Гошева потъват всички пороци, разхождащи се около нея, то драматургично са й подготвени изпитания от извънреден порядък, почти мазохистично наредени. И развалената кола, и полицаят, който посещава къщата с частния съдебен изпълнител, а и любовницата, която говори за чакри, са все детайли, които допринасят за допълнителни количества драма, но без да има реална нужда от такава в дисциплинирания профил на филма. И то не за друго, а защото така се задълбочава разделението между припряността, с която Петър Вълчанов и Кристина Грозева искат ясно да доведат историята до всички желани от тях разклонения, и импулсивността, с която Надежда е принудена да се справя в ситуацията.
Тази импулсивност няма как да бъде изразена през иначе коректните оценки за развалената среда, способна да изврати съвестния човек. Освен ако, разбира се, твърдението на режисьорите не е, че човек е изцяло функция на обществото си. Учителката, обрала банка, обаче трудно би била обяснена толкова схематично, защото тук все пак става дума не за друго, а за престъпление. А едно престъпление не се извършва само поради отчаяние от системата, тъй като в противен случай по улиците няма да има друго освен престъпници. Самите автори на „Урок“ са избрали различен път, макар системата да не е била с тях, когато са се обърнали за помощ към нея за заснемането на филма.
Навярно в момента, преди да нахлуе в местния банков клон, Поля Даскалова би чула въпроса, отправен към Оливие Гурме в „Синът“ и би отговорила: „Не знам защо го правя.“
Претенцията да се знае причината за всяка една постъпка на Надежда прави от „Урок“ един реалистичен и истинен (макар и не напълно органичен) филм, но за съжаление, този своеобразен аватар на системата взима като жертва самата Надежда.
