„Имало едно време един уестърн“ бе един от дългоочакваните тазгодишни български филми, който провокира зрителското любопитство, ако не с друго, то най-малкото с участието на кино-иконата Клаудия Кардинале. От трейлъра и от вяло написаното резюме човек може да остане с впечатлението, че филмът е един лежерно/псевдо сюрреален постмодерен „уестърн”, който размива границите между това, което възприемаме като реално (рационално и възможно) и киното (като едно абсурдно безметежно пространство на съня на съзнанието, в което всичко има потенциала да се случи). За съжаление обаче, дебютната пълнометражна продукция на Борис Десподов не е нищо повече от един некадърно сглобен манекен, който с цялото си същество се опитва да те убеди, че несъразмерното му тяло, трите му очи и липсата на един-два крайника, са не само нещо съвсем нормално и приемливо, но и един своеобразен опит да се дестилира/синтезира онази неуловима частица, която прави „кино-действителността” толкова истинна и осезаема.

В този смисъл „филмът“ трудно може да бъде взет насериозно. На практика той е лишен от адекватен сюжет, интересни образи и изобщо – каквато и да е било идея. Действието (ако въобще може да се нарече такова) се развива в изоставен град сред испанската пустиня, който някога е служил като декор за филмите на Серджо Леоне. Клаудия Кардинале (която играе себе си), в пристъп на внезапна трескава сантименталност, решава да посети тази забравена от боговете и хората пустош, при това с контузен крак. Горе-долу по същото време в града пристига Мила (милата и родна безлична героиня) заедно със своята дъщеря. Режисьорът се опитва да ни я представи като изстрадала българка с тъмно минало, която е преследвана от садистичния си съпруг, въпреки че не става ясно нито как и защо е избягала точно в Испания от него, нито дали зад нейното мълчание и тъжния й поглед се крие човек от плът и кръв, или просто някаква разстроена виртуална емотиконка, изсилваща се да изиграе главната роля в някакъв умопомрачителен кинопроект.

Горепосоченото е и една от причините сюжетът да е толкова неубедителен – просто в него всичко се върти около Мила. Главоблъсканицата, каквато представлява приятелството между нея и Клаудия Кардинале, например, може да бъде решена единствено с помощта на задълбочен психотерапевтичен анализ, като смело заключим, че застаряващата актриса просто има нужда от някаква „одушевена стена”, върху която да излива своите мисли под формата на студена струя от празни факти, но от друга страна любовната връзка, която се заражда между младия „каубой“ Алекс и въпросната самотна майка е вече невъзможна за обяснение и от най-прозорливия психоаналитик.

На всичкото отгоре лентата нито може да бъде наречена постмодерна, нито концептуално „сюрреалистична”, нито пастиш. Трудно човек може да намери нещо общо с прочутите филми на Серджо Леоне, а пък „границата между реалността и фикцията“ (цитат от резюмето) едва ли може да се каже, че избледнява заради някакъв си злодей (съпругът на Мила), за който нищо друго не знаем и не разбираме, освен че е много лош и много луд, или пък заради един изкуствено „случаен” индианец (бивш статист), който просто обича марихуаната, пустинята и да пътува. Така, например, заради „лошия” трябва да усещаме болезнения „съспенс“, който ще се натрупва до момента на сблъсъка между него и нашия млад влюбен каубой. За съжаление обаче по-нелеп „злодей“ трудно може да се намери дори с телескоп в историята на киното, особено след една сцена (наситена с толкова „драматизъм”, че ти става неловко да гледаш), в която той говори на някого, към когото е насочил двата си пистолета, като бързо се разкрива, че човекът пред него е той самият, като явно този (според режисьора) култов катарзисен момент е достатъчен за зрителя вече да възприема съпруга на Мила като завършен образ и истинска заплаха за нея (защото е много луд и много лош), но за съжаление по този начин Десподов  го експонира пред публиката единствено като нелепа карикатура.

Като цяло продукцията не успява да завоюва зрителския интерес на нито един фронт. На всичкото отгоре и камерата не е способна да заснеме какъвто и да е било по-интересен или запомнящ се кадър в рамките на целия филм. Отделните елементи на лентата до такава степен не се стиковат помежду си, че от началото до нейния край гърчаво се извиват като непасващи си парченца от пъзел с фабричен дефект в болезнена агония пред безчувствения поглед на отегчения зрител. С две думи проектът на Десподов е толкова несполучлив, нелеп и абсурден, че след неловкото напускане на киното, когато човек най-накрая остане насаме с мислите си и осъзнае, че по отношение на филма е изключено да ги запълни с каквото и да е било съдържание, все пак по инерция си задава доволно сложния въпрос: „Какво, по дяволите, гледах току-що!?"