– На един му излекувах две крави. После той дойде и застреля кучето ми.

– Защо?

– Защото е човек.

Нури Билге Джейлан обича да поставя и да оставя героите си в състояния на изолация, самота и безтегловност, сякаш да покаже как неизложена на твърде много външни стимули, човешката природа се проявява в същина. В „Отчуждение“ (2002) далечни роднини, обзети от безпътица, са принудени да съжителстват и понасят различията си, в „Климати“ (2006) отношенията на двойка агонизират в капсулирания контекст на интимна ваканция, в „Зимен сън“ (2014) героите са метафорично и буквално приклещени между скалите и снега на Кападокия, а в „Дивата круша“ (2018) млад писател страда от духовна самота в провинцията.

„Сухи треви“ не прави изключение, a по-скоро надгражда чрез авторефлективен централен персонаж, който, от една страна, като всички свои предшественици, е изцяло потопен в обречена на застой среда, но от друга, се оказва способен да се отстрани от ситуацията и да хвърли по някой ироничен поглед върху „клетата“ си съдба – ако не по време на филма, то това става ясно на финала. Неслучайно в кулминацията, наситена със свръхдоза интелектуално и еротично напрежение, Джейлан напълно неочаквано сякаш прерязва с нож екрана и извежда персонажа си извън пределите на снимачната площадка, в пространството между работните павилиони. Изтърбушва машинарията на филмовата илюзия, за да я разомагьоса, и това действа отрезвяващо. Като че да уталожи страстите, да напомни Шекспировата мъдрост за живота като сцена и за всички нас като актьори и че нищо не е толкова категорично и окончателно, колкото изглежда, защото рано или късно достига предел.

Главният герой в „Сухи треви“ Самет е пореден в Джейлановото кино образован градски човек, запокитен като гимназиален учител в беден район в Източна Турция, където трупа стаж, за да успее да се премести в Истанбул. Убеден е, че е твърде добър за това, което прави, за мястото, където пребивава временно, и за хората, които среща в ежедневието си. Поради което се държи като съзнателно избрал съдбата си самотник, заел позата на неразбран и ненамерил мястото си неудачник и това го освобождава от отговорност към околните и собствените му действия, защото всъщност не желае да се ангажира с нищо около себе си. Минава през живота, местата и хората като турист. Светът за него е обект на изследване – снима брадати туземци и бедни деца на фона на дивната природа с внушителната гледка на Арарат в дъното. Взима най-доброто и си тръгва. Вездесъщият му враг е скуката, сякаш разсейването ѝ не зависи от самия него и от култивирането на богат вътрешен свят, който той претендира, че има. Интелектуалната му поза, подплатена със знания и ироничен поглед към живота, всъщност прикрива духовна пустота.

В ежедневието дели квартира с по-традиционно скроения Кенан, на когото гледа отвисоко и негласно се подиграва със стремежа му да се задоми. В отегчението си флиртува покровителствено с ученичката си Севим, чиято току проявила се женственост го изкушава и ожесточава едновременно. След едно любовно писмо, станало обществено достояние, и безпардонното поведение на Самет, което докарва Севим до сълзи, той и Кенан са обвинени в непристойно поведение спрямо ученичките и това застрашава репутацията им. Междувременно двамата се сприятеляват с Нурай –  интелигентна, чувствителна и с пронизващ поглед, – която, преди да стане учителка като тях, е загубила крака си в атентат. Когато флиртът между нея и Кенан става очевиден, Самет се постарава да остане насаме с нея и именно интимната среща между тях го профилира най-добре. Поддръжничка на солидарността, тя иронизира индивидуализма и оплакванията му, които не помагат. „Да стоиш настрана от стадото, е лукс за заможните“, е доводът ѝ и смята, че по-полезно е съсредоточаването върху действието. Докато той признава, че се чувства съвсем сам сред всичкия този идеологически шум и че не е прекалено привързан към нищо. Последвалата любовна нощ между тях и неочакваната развръзка е повод за монолог на Нурай в разговор със Самет и Кенан, на който всеки филм с феминистки претенции може да завиди. И още един белег, че Джейлан е надмогнал или се опитва да надмогне мъжкото си самолюбие: „Единственото, което ще си спечелила, ще е пустинята вътре в теб“, се обръща Самет към Севим в мислите си, представяйки си житейската ѝ равносметка, след като неизменно се превърне в „сприхава, свирепа, щастлива жена с надежди“; различна от него и от жените от неговото време, които си е въобразявал, че може да подчини на егото си. Шейсет и пет годишният Джейлан сякаш капитулира пред дълбочината и силата на женската виталност и няма илюзии относно превала на живота.

Но какво в крайна сметка ни казва този странник сред тревите, застинал в себеотразяването си като странника над море от мъгла на немския художник Каспар Давид Фридрих? Превъзходството на женския дух пред нарцисизма на мъжката незрялост, екзистенциалното изнурение и неизменният провал, към който всички вървим, са сред многото подтеми в „Сухи треви“, които всеки улавя и доразвива в съзнанието си според личния си опит и чувствителност. Основната остава човекът с противоречивата му, неподлежаща на логика природа и отношенията му със света. И тъй като тя остава невъзможна за категорично разтълкуване, Джейлан ни кани на поредното си интровертно и дълго полусъзерцателно, полуумозрително пътешествие, отправено в посока навътре към същината, по време на което или потъваш, или заспиваш. Пак според измеренията на личния опит.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”