„Моят съсед Тоторо“ отдавна е безспорна и любима класика на милиони семейства. За японците самият Тоторо е по-любим от Мечо Пух и Мики Маус. Взети заедно, може би. Прекрасно качество на този филм е, че може да бъде гледан, харесан и искрено посочен за любим без да се знае нищо за неговия режисьор Хаяо Миядзаки, студио „Гибли“, аниме културата или японската история. Необходимо е само да си дете. Или някога да си щъкал под масата. Даже това да изглежда като събитие случило се много отдавна в някоя далечна галактика.
Роджър Ибърт казва, че това е детски филм за света, в който би трябвало да живеем, отколкото за този, който наистина обитаваме. В този майсторски нарисуван свят няма лоши. Липсват преследвания, катастрофи, бездънни пропасти, тежки изпитания, чудовища или стрелби. В него има светла и красива невинност, учудване от изследването на природата и привързаност към нея. Има и сънища посред бял ден. Ден, в който зад ъгъла не дебне нищо страшно. Няма мъчения, лоши вещици, подигравки или зли възрастни. Семейството и домът са сигурно убежище. Благоприлично и скромно.
Забележително е, че няма никакъв конфликт, няма противоборство между добро и зло. Въпреки липсата на тази принципно важна част от драматургията, приказките и киното, филмът е магнетичен и смешен от началото до края. Трудно е да се разкаже за какво става въпрос, защото децата не са въвлечени в простата и изпитана схема на уж необикновено приключение. Има множество различни ситуации. В банята и на училище, на поляната край покарали вече растения или под дъжда на мрачна автобусна спирка. В най-топлите (не от напрежение, а от сърдечност) ситуации за минути се наблюдава детско преобразяване. В един момент ярко блести естествената човешка магия на това да си малък и в своя си свят, да се шашкаш и изненадваш от попови лъжички и поточета, в които някой е метнал бутилка. И в следващия миг започва да свети още по-голяма магия – сърцето е пораснало. Станало е емоционално по-зряло и искрено загрижено за някого, когото детето обича и иска да прегърне.
Историята е за двете сестри Сацуки и Мей Кусакабе. Любящият им, лъчезарен и разумен баща е преподавател в Токийския университет. Майка им е настанена в болница и за да са по-близо до нея, те се преместват да живеят в провинцията. Къщата е леко запусната и момичетата усещат, а после и виждат (или „виждат“), че в нея има неочаквани обитатели. Бащата ги нарича „прашни зайчета“, а съседката, блага бавачка и мъдра баба, го поправя, че това са „саждени духове“. Те населяват изоставени къщи, но ще си тръгнат щом чуят звучен смях. Никой не мъмри сестрите, че си измислят. Никой не ги поучава, не им чете конско и няма вадене на генерални изводи. Възрастните ненатрапчиво им помагат както да живеят в света, така и да научат азбуката на фантазията, в която има свобода и приемане на непознатото. То е част от живота. Каквато е и болестта на майката.
В приказната си част „Тоторо“ е и щастлив и напълно осъзнат длъжник на „Алиса в страната на чудесата“. От самото си влизане в новия дом сестрите се чудят откъде изникват бляскави жълъди и кой ги ръси. Явно не са катерици. С течение на времето малката Мей узнава. Вижда бял дребен горски дух „тоторо“. Това е нейният Бял заек, който я отвежда през лабиринт от клони и листа в хралупата на огромното камфорово дърво, където тя нежно тупва върху тумбака на големия, ленив и мил Тоторо. Той може да лети върху пумпал и борави странно с чадър. Може и много други неща. Котешкият автобус, с дузина лапи и очи-фарове, освен, че придвижва Тоторо насам-натам и помага на сестрите в притеснителен за тях момент, е силно повлиян от своеобразно усмихнатия Чешърски котарак на Луис Карол.
Филмът изследва аналоговото и обикновеното в детството и в човека. Вълнението, което носи простата реалност. Проста, поне на пръв поглед, защото един и същ път може да те отведе на различни места. Стига да искаш, разбира се, да се включиш в приказката без край на въображението.
.jpg)
_1.jpg)