В “Дивата круша” съвременният класик на турското кино Нури Билге Джейлан успява за пореден път изкусно да скрои един фасетъчен, завладяващ и затрогващ (в непридирчивата си хуманност) наратив. Режисьорът постига това с присъщата за него умела употреба на диалога като транс-кинематографичен медиум, размиващ границите между изкуствата и препращащ към литературата и театъра, без да отнема от нежната поетичност, която се лее от кадрите, рамкиращи и разчупващи кинодискурса и типичната за автора чеховска атмосфера. Току-що завършилият университет Синан се завръща в родния си град и се оказва в центъра на всички тези прозаични разговори, чиито теми се разпростират от злободневните финансови болежки на някой транзитен образ до въпроси засягащи същността на литературата и теологични спорове, разискващи обичайното напрежение между традицията и прогреса.

Тези диалози на първо място изпълняват функцията на терапевтична поредица от сеанси, постепенно разкриваща прикритата уязвимост и наивност на иначе арогантния Синан, чиито псевдоинтелектуални претенции и детински амбиции да бъде автор често го карат да съди сляпо и безпощадно хората около себе си. Въпросната надменност върви ръка за ръка с неговата неприкрита омраза към живота в малкия град, който ако можеше би заличил - това той споделя полу на шега по телефона на свой приятел, наскоро завършил литературовед, който пък от своя страна, смеейки се, му разказва как бие комунисти по улиците, откакто е станал полицай. Така става ясно, че младият турски “интелектуалец” е свободомислещ единствено когато това оправдава своеволната му враждебност към скромния, застоял живот в провинцията. По-късно Синан дори ще постъпи в армията, но Джейлан не представя това като доказателство за някакъв скрит интернализиран консерватизъм, а по-скоро като свидетелство за едно аполитично безсилие и една житейска безпътица, тласкащи младия мъж от едно противоречие в друго. Оказва се, че дори с висшето си образование, той няма перспективи за реализация и единствената възможност, освен военната служба, е да стане начален учител като баща си, Идрис, който е заклет комарджия, изтезаващ семейството си със своя неконтролируем порок, въпреки че същевременно притежава одиозен чар, завиден интелект и своеобразна дълбочина. Този грехопаднал патриахален образ, със своите слабости и парадоксално бодър дух, изтезава Синан, който прави всичко възможно да се отграничи от него от страх някой ден да не се превърне в негово копие, но за съжаление е изпълнен с толкова омраза и язвителна резигнация, че в крайна сметка постига точно обратното.

Подобен трагичен механизъм неизбежно осъществен в изгубената самообричаща се битка със съдбата детерминира не само отношенията на Синан със семейството му, но и с родния му град, литературата, която копнее да сподели и в крайна сметка с Бог. Позволявайки ни да се докоснем до това множество успоредно разгръщи се напосоки душевни измерения, Джейлан се опитва да пресъздаде "невъзможната" геометрия на човешкия дух с нейните психологически, социални и метафизични предпоставки. Като цяло, освен проблемните отношения с баща му, два разговора се открояват на фона на всички останали, като ключови за осъществяването на тази нелека задача. Единият е диалогът на Синан със Сюлейман, известен местен автор, който младежът очевидно иска да изобличи и порицае, защото изглежда смята, че успехът му се дължи на кроткия му конформизъм и липсата му на автентично и радикално отношение към литературата. Негов образец за подражание се оказва друг регионален писател (отшелник), който безкомпромисно твори далеч от машинациите и фалша на литературния свят. Синан, който цитира и Ницше във въпросния разговор, на пръв поглед изглежда, че промотира абстрактните идеали за съвършенство и индивидуализъм на Заратустра, но пък иронията на Джейлан отново проблясва, когато Сюлейман побеснява от евтините провокации на младежа и му заявява, че въобще не го интересува литературата (особено в нейните най-сантиментални инкарнации) и би се отказал дори от Нобеловата награда, ако я спечели. Целият радикализъм на Синан се изпарява, резентиментът (нещото, което Ницше постоянно критикува) проблясва и той успява само да напсува под носа си по-възрастния писател, защото в неговите очи е безумие да се откажеш от Нобел.

Детинските ницшеански претенции на младежа изплуват на повърхността и в теологичния му спор с два имама - другият осново-полагащ за образа му диалог във филма. В него Синан отново се опитва да изобличи и разкритикува някого - този път религията като институция, която предлага евтин морал наготово и спъва истинските свободомислещи, духовни и отговорни хора по техния път към индивидуалното етично и душевно самоусъвършенстване. Аргументите на неговите събеседници не го трогват, въпреки че единият имам (по-възрастният традиционалист) справедливо отбелязва, че човек не може винаги да има негативна позиция, а трябва и смирено да се моли и подчинява, а другият (по-младият и по-либералният) цитира погрешно Достоевски, без да иска, споделяйки, че някой някъде писал, че би избрал Исляма пред истината. Синан с лека ръка отмята техните (в неговите очи) прости и неубедителни възражения, но не защото той самият е достигнал до някаква по-дълбока правда, а по-скоро, тъй като универсалният характер на религията позволя на масите (човешката плява) да се доберат до същата божествена благодат отредена за възвишени люде като него.

В края на филма обаче, след като се връща от бойното поле, Синан бива смирен, подчинен и преобразен. От книгата му не е било продадено и едно копие, а Сюлейман е издал поредния си регионален “хит”. Баща му вече не живее у тях, а обитава нещо като барака в близост до порутен кладенец, който вече се е отказал да копае след години напразни усилия. Синан осъзнава, че този вечно усмихнат аналог на Фьодор Карамазов е единственият човек, който може да го разбере в дадения момент, след толкова разочарования, провали и изобличени слабости. Той се оказва и единственият прочел, разбрал (и харесал) книгата му. Вече помирил се със съдбата си и живота, който Бог му е отредил, Синан поема сизифовото дело на своя баща и в последната сцена на филма го виждаме как продължава да копае кладенеца, от който едва ли някога ще бликне вода. Но пък Джейлан оставя място за надеждата, особено ако си спомним историята в началото на “Жертвоприношение” на Тарковски за духовния старец Пимен, който накарал своя послушник св. Йоан Колов да полива всеки ден едно мъртво, изсъхнало дърво, което чудодейно цъфнало чак след три години неуморна, смирена и любяща грижа.