ВЕНЕЦИЯ 2020: МОЛЕКУЛИТЕ НА ВЕНЕЦИЯ


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2020: МОЛЕКУЛИТЕ НА ВЕНЕЦИЯ

В най-странната си година досега 77-ото издание на фестивала си Венеция посреща с предварително откриващ филм, „Молекулите на Венеция“ на Андреа Сегре. Дори Сегре да е добре познат във Венеция, трябва да се спомене, че заедно с официалния откриващ фестивала филм – „Връзки“ на Даниеле Лукети – тази двойка вече дава специфична оптика, през която светът ще види претендентите за "Златен лъв". Не е изненадващо, че италиански творби предхождат тазгодишната селекция, тъй като това се дължи в голяма степен на затруднените канали на дистрибуция вследствие на пандемията. От друга страна обаче, в този жест личи тънък намек за ненакърнено национално самочувствие. От тунела без светлина в дъното си през март и април, когато държавата беше на челно място в списъка със смъртни случаи от коронавирус, до първия паневропейски филмов фестивал, който се случва изцяло на живо – това са слабостта и силата, които филмът на Сегре успява да предаде за краткото си времетраене (едва 71 минути).

Концептуално „Молекулите на Венеция“ е рамкиран като екзистенциално търсене на отговор в тишината. Мълчанието на починалия баща на самия Сегре и преработката на тяхната неосъществена емоционална връзка е само част от историята, а другата, уплътняваща времевата рамка, част касае периода в пика на пандемията в Италия или по-точно месеците на празни улици и тихи венециански канали. Отчасти мемоар, който напомня на разказвателния маниер на Пруст, отчасти типично социален документален филм, филмът е хибрид, който разстила добре поетичния си слой, но оставя материалната база (тази с настоящите събития) без опора. Последователното натрупване на спомени, които гласът зад кадър (на Сегре) споделя (често в „аз-ти“ форма, обръщайки се към починалия си родител), е въздействащо с искреността си, а формалният аспект на този разказ се удържа от семейните архивни кадри на 8 мм лента, чиято „грапавост“ се противопоставя на дигиталните „лакирани“ кадри от призрачната днешна Венеция. Бащата е фигурата, която филмът използва, за да покаже среза между миналото и настоящето през идеята за отсъствие – бащата е мъртъв и площадът "Сан Марко" е празен.

Сегре е образован социолог и филмите му често разплитат политическа нишка (проблемът за миграционната криза, развит в „Редът на нещата“, или за икономическата такава в „Планета в морето“), по подобен начин и с „Молекулите“ засяга трудностите на местните, свързани с риболова, туризма, и покачващото се ниво на водата, като по този начин режисьорът прави реверанс към родния град на баща си, който никога не е познавал отвътре. Съчетанието между микроисторията и енциклопедията от типично венециански беди обаче размества иначе стройната структура на филма и прави тона му неравен. Датите се хвърлят във въздуха като разлистени страници от нечий дневник: 22 февруари, 28 февруари, 6 март и т.н. Повтарят се мотивите на лошата поличба в изрази като „не знаехме какво ни чака“ или „нямахме идея какво ни предстои“ и „че няма да се видим дълго време“ – фрази, които са ни толкова близки времево, че все още принадлежат към всекидневния ни тон, затова и оголват поетичния жест до преувеличена тръпка от неочакваното.

От една страна, сякаш е твърде рано за филм като този, тъй като светът не е успял да рефлектира върху последствията от радикалното си застопоряване в периода март-юни. От друга страна обаче, може би сега е точното време за този филм, когато е пресен израз на необработената, сурова травма на спирането, липсващите хора, разстоянията и отсъствията. Със сигурност ходът зад избирането на „Молекулите“ за предварителен откриващ филм докосва една самодоволна струна в душата на всички критици, които (с известен риск от заболяване, разбира се) са пропътували държави, за да прекосят венецианските канали по същите маршрути, които самият филм показва. Огледалността на опита между филма и реалното ти присъствие в даден град беше загатната и по време на "Берлинале", когато Кристиан Пецолд направи от своята героиня Ундина историчка на градоустройството на Берлин. И в двата случая посочването на привилегията да гледаш точно този филм за точно този град, докато се намираш на същото място, вече резонира по нов начин, който е свързан не само с проблемното пътуване, но и с трудностите, с които киното трябва да се справя оттук насетне. Макар и неконсистентен, „Молекулите на Венеция“ е добър в това да бъде пръв от многото, които ще последват. Той представлява един цял род постпандемични филми с формален и съдържателен потенциал, който обаче се оказва посмачкан от чистата непосредственост на своя обект – настоящето и неговата убегливост.