“Тази затрогваща история ни среща с един сложен образ, пълен с противоречия и ентусиазъм. Вдъхновен от действителната съдба на миньора музикант, Александер Шеер се въплъщава в него всеотдайно, без да се бои да е странен...” С тази формулировка федерацията на критиците ФИПРЕССИ присъди своята награда на “Гундерман” – един от най-запомнящите се сред дузината филми в конкурса на 29-ото издание на фестивала в Тромсьо.

Режисьорът Андреас Дрезен и обичайната му сътрудничка, сценаристката Лайла Щилер, са подготвяли този биографичен разказ цели дванайсет години и – както твърдят запознатите – са успели да го направят изключително верен на основните истини за главния герой. А те са няколко и наглед несъвместими, преплетени от авторите в две редуващи се времена. (Впрочем едно от най-озадачаващите отначало техни решения е това 42-годишният Шеер да изиграе Гундерман и в двете му възрасти без дори опит да бъде подмладен с грим или компютър за по-ранната част от историята. Истината е, че и другите актьори са с непроменена външност преди и след, което, след като човек му свикне, започва да внася някаква занимателна театралност.)

Намираме се в ГДР от края на 70-те: Герхард Гундерман (1955–1998) – Гунди за многото си приятели – работи на гигантски багер в открита мина, а в свободното си време пише проницателна поезия, която облича и в музика (на чернобялата фотография по-горе можете да видите реално съществувалия човек, а в този клип, в който Шеер изпълнява негова песен – документални сцени от тогавашния му живот). Нашият поет с китара, научаваме, е бил изпъден от народната армия поради навика си да изразява несъгласие с началството и твърдо да отстоява принципи, а сега не му дават да влезе в комунистическата партия по сходни причини. Той е малко саможив и много особен, през цялото време сякаш се движи по своя си невидима писта и често остава неразбран, което обаче не нарушава кой знае колко вътрешния му дзен. А и външния – Гунди е харизматичен и заразява със спокойствие. Младежът изглежда влюбен в симпатичната си колежка Кони, но тя – при все че явно много държи на него – вече е омъжена за друг и чака второ дете от него...

Прескок от двайсет години – и­ ето че се намираме в обединена Германия след падането на Стената. Гунди е на същата работа, която дори не помисля да напусне, независимо от все по-голямата си популярност и все по-посещаваните си концерти. Сега той е женен за Кони и тя чака дете от него – момиченцето Линда, с което животът му най-сетне добива мечтаната цялост. В същия период някои от близките му започват да изискват и четат досиетата си на наблюдавани от Щази... и да откриват, че именно Гундерман – под оперативното име Григори – седем-осем години ги е докладвал пред Държавна сигурност. Един спира да му говори; друга, прочела неговото досие на агент (огромно, базирано на понякога ежедневни доноси), е най-разочарована от забелязаните вътре себичност и дребнавост; трети се разсмива и казва, че той, на свой ред, също го е шпионирал за Щази. Непознат от комисията по досиетата се озъбва: “...човек е можело да бъде вярващ комунист и без да е свиня”.

Онези, които са обичали и слушали Гундерман, вероятно са намерили къде в душата си да поместят подобно разкритие: човекът някак си е успял да бъде доносник (за несъществени неща, но пък с жив ентусиазъм), без да се преструва и да мами в редовния си живот. Без да пострада заради острите си мнения, но и без да се облагодетелства заради услужливостта си към службите... Онези, за които той си е останал милият чудак с чувствителните стихове, докато трае филмът вероятно ще следят естествено ли стои зъбната протеза на актьора, същите ли са тирантите, убедителна ли е тънката русолява косица, включена ли е еди-коя си песен, показано ли е как Гундерман, след като е подгрял концерт на Боб Дилън, отива на късна смяна в мината... За България в настоящето ѝ състояние на полуразкритост и полуосъзнатост на миналото най-съществена може би ще е нишката с агентурната принадлежност и усещането ще е за неудовлетвореност: не това е темата на филма и не е това филмът, замислен да въздава справедливост. И тук е добре да цитираме блестящия изпълнител на Гунди, Александер Шеер: “Медалът всъщност е сфера.” Точно така. Медалът рядко има само две страни, особено в мътни времена като онези на Студената война, Източния блок и соцпокварата. И това добре личи в “Гундерман”.

Андреас Дрезен – който въпреки обширната си филмография и награди от порядъка на Кристален глобус от Карлови Вари, Сребърна мечка от Берлин или “Особен поглед” от Кан, никак не е популярен като своите връстници и сънародници Том Тюквер или Фатих Акин, да речем – каза в едно интервю, че когато е гледал “Животът на другите”, е останал с впечатление за добър, но нереалистичен трилър, и с желание лично да разкаже как помни ГДР на доносите и презрелия соц. В “Гундерман” “демократичната република” е предимно фон за една необикновена личност, но повече не е и нужно – самият герой е нейно изражение и съответно нейна катастрофа. “Ходещо противоречие”. Така нарича Дрезен този свой любим поет. “Бил съм му на много концерти. Като излезеше на сцената – с вечните си тиранти и шантавите си очила, – моментално те въвличаше в магията си. Вярвах му! Той пееше по вълшебен, почти аутистичен начин...” Филмът за Герхард Гундерман се е получил неравен, на места сухо схематичен, на други – повърхностно илюстративен, но като цяло: достоен, топъл, ангажиращ и многостранен като медала сфера.