В затвор. Представям си, че така се чувства всеки наркоман, осъзнал зависимостта си и факта, че единственият евентуален изход от пропадането е да мине през друг затвор – клиниката за лечение на наркотични зависимости. Единството на място и действие в „Невинна“ – съвместния режисьорски филм на румънския тандем Моника Стан и Джордже Чипер-Лилемарк, който спечели наградата за дебют „Лъвът на бъдещето“ във Венеция миналата година, а от Трансилванския филмов фестивал си тръгна с приза на ФИПРЕССИ – е побрано между стените на една такава клиника, обрисувана като центрофуга за мозъци, където след успешен престой пациентите би трябвало да излязат с изпрано съзнание от вредни спомени, асоциации и контакти с външния свят. На влизане им събират мобилните телефони, за да скъсат връзка с онова навън, което ги е докарало дотук, обличат ги в еднакви бозавобежови пижами и ги оставят на милосърдието на самоизградилия се вътре социум. Който е същият като навън, но без камуфлажните съоражения на социалния статус, (псевдо)индивидуалния имидж и (измамно) свободния избор; без формиращата и укрепваща характера възможност за поемане на самостоятелна отговорност за собствените действия. Жестока и емоционално травмираща среда, в която идентичността е стъпкана и зарязана на произвола на оголените инстинкти.
Всичко, което се случва между стените на клиниката, попиваме през възприятията на току-що навършилата пълнолетие главна героиня Даря, на която ѝ предстои да се справи с хероина вместо с кандидатстудентските изпити, които на този етап от живота вълнуват „нормалните“ ѝ съученици. Без опората на досегашната ѝ и без това рехава идентичност, поддържана от семейството и гаджето ѝ дилър, покрай когото се е забъркала с дрогата, тя е като току-що излюпено птиче без перушина, изпаднало от гнездото – четем го в стреснатия ѝ поглед, неуверените движения, които сякаш опипват пространството за ориентир, издаващото незрелостта ѝ акне. Разговорите със „съкилийниците“ постепенно я щрихират като отговаряла доскоро на обществените и семейни изисквания за „добро момиче“ – покрит с благопристойни норми и ценности капан, в който една подрастваща пада лесно и бързо, тъй като не ѝ е предоставена възможността да изясни и заяви копнежите си. Следователно остава ѝ да следва инерционно и сляпо чуждите, били те и разрушителни като тези на любимия ѝ, зарибил я с наркотиците. Отношенията ѝ с останалите обитатели на клиниката не отиват много по-далеч от това да удовлетворява спонтанните им желания – задушавана е с обсесивно-компусливна закрила, изсипват ѝ отгоре душевните си отпадъци, притискат я в тъмното, заграждат я по ъглите или я тъпчат с шоколад, докато ѝ прилошее. Същевременно е подложена и на външен контрол от страна на приятеля си, който е в затвора и успява да изпрати сред пациентите „свой човек“ да я наглежда, докато всъщност и двамата се възползват от нея. Бидейки една от двете единствени жени в клиниката, Даря е естествен обект на мъжките неконтролируеми страсти, а несигурността и непознаването на самата себе си я превръща в удобна tabula rasa за проектирането на фантазиите им и ролите, които очакват да изпълнява за тях. Вероятно само инстинктът за самосъхранение я води напосоки към плахото очертаване на собствен интегритет, който по презумпция е ключов за преодоляването на зависимости от всякакъв вид – наркотици, мъжко внимание, авторитети. Загуба на невинност, която в случая се оказва животоспасяваща.
Моника Стан, написала сценария по собствени преживявания, споделя в едно интервю, че желанието ѝ е било да портретира тази вододелна възраст, когато момичето вече не е съвсем момиче, а жената все още не е съвсем жена и когато се оформят границите на собствената територия – телесни и личностни. Буферната зона между тези два житейски етапа е емоционалната среда, в която Стан е разположила Даря, а сърежисьорът ѝ Чипер-Лилемарк, който има по-голям опит като оператор и направи впечатление с клинично-изледователската естетика в „Не ме докосвай“ на Адина Пинтилие, наблюдава героинята през интимни близки планове в опит да открои чертите ѝ и сякаш да ѝ помогне да се намери. Цветовата монотонност на изображението кореспондира с тази на действието, заключено в херметично пространство, но повторяемостта не натежава, а тъкмо напротив – засмуква вниманието на гледащия и го въвежда все по-навътре в света на Даря. В този смисъл, много повече от поредния филм за наркотичната зависимост, „Невинна“ e за ключовото в живота формиране на личностна независимост и еманципация от чуждите егоцентрични желания.