Колкото повече се отдалечава във времето даден исторически период, толкова по-бледи са детайлите, които позволяват сложното му и нееднозначно осмисляне. И толкова по-еднопосочни са интерпретациите върху него, особено ако спомените не са от първа ръка.

Роденият през 1980 г. румънски режисьор Александру Белк пише сценария на игралния си дебют „Метроном“, чието действие се развива в комунистическа Румъния през 1972 г., по разсекретени документи на тамошните тайни служби. И се фокусира изключително върху пресъздаването на атмосферата и детайлите от среда, която никога не е обитавал, без да подлага изложените в архивите събития на анализ – интересува го по-скоро емоционалната тъкан на онова време, отколкото фактите, макар те да я определят пряко, поне според филма.

Чрез интимни близки планове и бавно обхождащи интериорите кадри на Тудор Владимир Пандуру (заснел и последния филм на Кристиян Мунджиу R.M.N, представен в основния конкурс в Кан), „Метроном“ ни въвежда в седемдесетарския свят на румънски тийнейджъри. Въпреки зоркия контол на Чаушеску, на власт вече седем години по това време, „Доорс“ и останалите западни „упадъчни“ групи на мода неизменно озвучават младостта им, досущ като на връстниците им отвъд Желязната завеса. И разбира се, слушат радио „Свободна Европа“ като противоотрова срещу задушната обществена среда. На купон без родители звучи листата на легендарния румънски диджей в изгнание Корнел Кириак, в подкрепа на когото са написали писмо. Но политиката в първата част на филма не е директен акцент – вниманието ни е насочено по-скоро към емоционалните тоналности във взаимоотношенията между героите, водещи в подрастващата възраст. Попиваме ги през погледа и сетивата на потиснатата Ана, която току-що е научила, че семейството на приятеля ѝ Сорин е получило разрешение да емигрира в Германия. Макар че решават да прекарват последните дни преди заминаването заедно, тъгата ѝ е двойна, защото осъзнава, че за него раздялата няма да е толкова драматична, колкото за нея. След провален плах опит за интимност в съседна на партито стая Ана хуква навън унизена и разстроена, а когато се връща, всичко е наопаки – полицията тършува апартамента на приятелката ѝ Роксана, защото са разбрали за писмото. Втората част на филма ще премине в мъждиво осветените килии за разпит на участъка, където свъсен, видимо уравновесен и обигран в твърдостта си следовател от тайните служби (вездесъщият Влад Иванов, изиграл куп комунистически гадняри от „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ насам) ще изтръгва признания и предателства. А монтажът ще отмерва като с метроном ритъма на психическото напрежение, което вещае предизвестен финал.

Друг румънски филм от 2013 г. със заглавие „Роксана“ разказва подобен истински случай за ученик, който е арестуван и тормозен от тайните служби, защото поздравява по „Свободна Европа“ гаджето си Роксана с песента Roxanne. Заглавието и името е същото като това на домакинята на купона в „Метроном“ и не е ясно дали събитията се преплитат, става дума за умишлена препратка или пък е просто съвпадение. Но докато роденият през 1967 г. режисьор на „Роксана“ Валентин Хотеа, който е живял комунизма като тийнейджър, търси сметка за съдбата на героите си както в системата, така и в личностните им качества, от „Метроном“ на Александру Белк, където характерите на героите са бегло маркирани, оставаме с усещането, че отговорността за любовните измени и приятелските предателства, пада най-вече върху режима, проникнал съзнанията и разклатил моралния барометър. Така се очертава поредният жалостив филм за попиляно от комунизма поколение, което „търси свобода там, където я няма“ по думите на режисьора – сякаш не допуска, че свободата може и да се извоюва, вместо да се очаква пасивно.

„Метроном“ бе представен за пръв път в програмата „Особен поглед“ в Кан, а в рамките на Трансилванския филмов фестивал в Клуж-Напока участва в Румънското състезание и бе удостоен с открита прожекция на централния площад, което в известен смисъл го категоризира като „зрителски“ филм. Александру Белк споделя в интервю, че е искал да привлече вниманието на младата публика върху този непознат за тях период, за който знаят твърде малко. Саундтракът и любовните терзания със сигурност са притегателна сила, но комунизмът за фон едва ли изтръгва повече от хипстърски възклицания относно винтидж стила на костюми и декори. Със сигурност обаче затвърждава освобождаващото от отговорност убеждение, че за всички днешни беди в посттоталитарните общества са виновни онези деформиращи времена.