В „Майчински“ Лилиана Торес събира двама от най-силните съвременни каталонски актьори – Мария Родригес Сото и Енрик Аукѐ, – за да изиграят двойка в преломен момент. Те са толкова обичани и търсени, че са във водещи роли и в друг изключително популярен филм от 2024-та, „Къща в пламъци“ на Дани де ла Орден, където играят брат и сестра. В „Къща в пламъци“ Мария е неудовлетворена съпруга с две малки дъщери, а в „Майчински“ (оригиналното Mamífera значи буквално „бозайница“, но съдържа и фонетична препратка към „мама“) – жена в щастлива връзка, която зачева, без да го е желала. Ако добавим към горните две истории и „Дните, които идват“ (2019) на Карлос Маркѐс-Марсѐт, в която пак Мария илюстрира с реалната си бременност и реалния си партньор специфичната динамика на месеците преди сдобиването с първо дете, ще получим една неочаквано изчерпателна минипанорама на: а) каталонските бит и душевност, и б) отношението на жените в развития свят към родителството.

„Майчински“ – третият и най-сполучлив пълнометражен филм на Торес – беше селектиран от новаторския фестивал SXSW в Тексас, където Мария Родригес Сото спечели наградата на журито за майсторско изпълнение. Премиерата му някак неслучайно се състоя на 8 март. За убедените, че това е денят на букета за колежката, и за вярващите, че „феминизъм“ е синоним на „мъжемразство“, „Майчински“ ще е най-вероятно дразнещ. А за онези, които имат чувството, че в киното, а и по принцип, разговорът за жените трябва да се разшири, задълбочи и води с тяхно участие, особено когато е за тяхна сметка, той ще е като балсам – отдавна чакана алтернатива на апокалиптичните фестивални включвания на тема изненадваща бременност. (Вж. „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“, „Вера Дрейк“ и „Събитието“, редом с чиято визуална и концептуална ожесточеност кроткият медитативен „Никога рядко понякога винаги“ например е като от друга планета.)

„Майчински“ е от ведрата, търсеща смеха порода на „Джуно“ и „Бебе нинджа“. С тази разлика, че главната героиня не е лутащо се момиче, а зряла жена, доволна от живота, който си е направила. И не е принудена да ражда или да не ражда, да компенсира, да доказва и да се извинява. Тя не е изнасилена, не е бедна, болна или преработила се, не се срамува от тялото си и неговите повици, няма повод да се бои от домашен терор или социален линч, партньора си е избрала по любов, бременността си е открила в ранен етап – тук са елиминирани всички оправдания на жената от филмите за отказ от майчинството. Защото въпросният отказ е по подразбиране кривда – грях, заблуда, жестокост, тъпота... Е, „Майчински“ отказва да мине в оправдателен режим и просто показва как една героиня, която – макар отдавна да е взела основните си решения – за миг се чуди. Не мога да си спомня друг филм, освен може би „Явно дете“ на Гилиън Робспиер, който да подхожда с такава топлота и проницателност към подобна ситуация.

Първата сцена е на секс под душа (която впрочем намирам за единствено повествователно подхлъзване на Лилиана Торес – когато зрителят се озовава насред чуждата интимност без друга подготовка, освен началните надписи, гледането го превръща в обикновен воайор). Лола и Бруно са на около 40 и отдавна са в любяща връзка, обитават кокетен апартамент на ул. „Лирична“ 13 в Барселона, имат добри приятели и достатъчно средства, отглеждат сляпо куче, въздържат се от ядене на месо, изхвърлят отпадъците си разделно и докато мечтаят за пътешествие в Исландия, се шегуват, че са се обуржоазили. Истината е, че живеят добре – за себе си и за другите – и това е приятно за наблюдаване. В плановете им няма деца, но в делника им има – Лола е преподавателка; нерядко поема грижата за племенниците си; близка си е с жени с деца. Действието на филма се развива в трите дни за „размисъл“, които (до 2022 г.) испанската държава налага между записването за аборт и изпълнението на процедурата.

Няколко от най-уместните решения на авторката са: да не се впуска в изреждане на „за“ и „против“ родителството (нищо че не подминава различните обстоятелства на хората, с които е свързана Лола, както и настроенията на средата, инерциите ѝ), а да изведе Големия въпрос на героинята си по-скоро във вида „Доколко са наши желанията ни да бъдем и да имаме и как да установим това?“; да даде поле за собствено мнение и поведение на Бруно; да изрази несигурностите на Лола по най-кинематографичния и абстрактен начин в три сънища под формата на анимирани колажи (автор: чилийката Мария Хосе Гарсѐс), които добавят някакъв сюрреалистичен, красиво непрактичен и объркващ елемент.

Дали защото действащите лица общуват с желание да се чуят и разберат; дали защото играта и стиковката на актьорите са отлични; дали защото декор на събитията е един град, по който постоянно се мисли и работи, но филмът на Лилиана Торес е някак и за приятелството, за дейното съучастие в съдбата на останалите. „Ако щете, вярвайте – пишат в една от първите рецензии за филма, – някои жени искат деца и ги имат; други искат и не могат; трети имат, но биха предпочели да не е така. А някои въобще не искат.“ „Майчински“ взема тези възможности, обърсва ги от емоционалните и историческите наслоявания и успокоително ги показва заедно, наравно в цялата им нормалност.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.