БЕРЛИНАЛЕ 2020: НИКОГА РЯДКО ПОНЯКОГА ВИНАГИ


от
на г.

БЕРЛИНАЛЕ 2020: НИКОГА РЯДКО ПОНЯКОГА ВИНАГИ

Никога рядко понякога винаги определено бе със статута на фаворит на критиката на Берлинале – според една от таблиците за оценки, появяващи се в медиите, той дори получи средно аритметично най-високата такава от филмите в конкурсната програма. В този смисъл не е изненада, че американската инди продукция спечели голямата награда на журито Сребърна мечка (втората по престиж на фестивала), след като малко преди това взе приз и от Сънданс за неореалистична кинотворба. Не е ясно дали вторият филм на режисьорката Елза Хитман заслужава цялото това внимание на фона на крайно постния си сюжет, който претендира да показва с умозрителен лаконизъм и хирургическа прецизност наболялата наскоро отново в САЩ тема за абортите, въпреки че на моменти изглежда непреднамерено муден, безцелен и провлачен. Личи си, че американката е искала да постигне особен драматургичен ефект, при който всичко неизречено и непоказано удвоява емоционалната сила, с която изчистената от патетизъм образност връхлита зрителя. За съжаление обаче, доколкото Хитман успява да употреби този фин начин на разказ (по-пълнокръвно едва в няколко сцени), дотолкова и на моменти ненужно, някак самоцелно се ограничава до най-същностното (до скелета на филма), за да „стилизира“ своя разказ.

Историята на неволно забременялата 17-годишна Отъм е (както може да се предположи) болезнена, ангажираща и (дори) проблематична на повече от едно ниво (екзистенциално, политическо, социално и т.н.). Младото момиче се налага да предприеме рисково пътуване между два щата със своята братовчедка Скайлър (която е мълчалив, но незаменим източник на подкрепа), за да отиде на място (Ню Йорк), където може да направи аборт, без да се налага да получава разрешението на родителите си (какъвто е законът в Пенсилвания, откъдето е родом). Не става ясно кой е бащата на детето (въпреки че едва забележимо се намеква, че може да е дядо му), но и до голяма степен това няма значение, защото Никога рядко понякога винаги е скроен като филм, в който този травмиращ, уникално женски опит ангажира изцяло вниманието ни, а всичко мъжко изглежда опасно, агресивно и натрапчиво.

През цялото време Хитман методично трупа напрежение и внушава на зрителя, че нещо може да се случи на момичетата (да бъдат наранени от някой мъж), докато скитат из нощния Ню Йорк, защото няма къде да спят, а процедурата отнема (чисто административно) повече време от очакваното. Усещането, че Отъм и Скайлър ги грози неминуема заплаха, се усилва именно от присъствието на привидно непреодолими, множащи се бюрократични пречки, които, изглежда, са несправедливо и йезуитски поставени (по всяка вероятност от консервативни лобита) на пътя на жените, които искат да упражнят правото си на аборт. Дори когато премеждията биват преодолявани със завидно хладнокръвие и зрялост от страна на момичетата, фрустрацията остава, защото Хитман очевидно предлага цялостна социокултурна критика, привличайки нашето внимание към остри и дълбоки структурни проблеми в американското общество.

Отъм се явява събирателен образ на всички жени, на които се налага да преминат през подобно изпитание, за да получат медицинската помощ, от която се нуждаят, и дори ако във филма тя успява да се пребори с „репресивната система“, не е ясно колко хора, озовали се на нейно място, се предават. И въпреки че на момичетата не им се случва нещо твърде травмиращо и абортът преминава успешно, фактът, че животът ще продължи оттук нататък постарому, е почти непоносим. Скайлър и Отъм ще си останат жертви на обективизиращото мъжко желание, което макар и да не се манифестира по най-фрапантния възможен начин на екрана, все пак остава имплицитно вплетено като призрачно присъствие в сюжета.

Името на филма идва всъщност от възможните отговори на анкета, свързана с домашно насилие, която всяка жена трябва да попълни преди процедурата си. Така в най-мъчителната сцена на Никога рядко понякога винаги, практически разбираме или се досещаме по обърканата, болезнена реакция на иначе стоически мълчаливата Отъм, че тя е била сериозно физически малтретирана и сексуално тормозена от непознатия баща на детето ѝ. С това Хитман гарантира, че каквото и да се случи (дори приключението да премине окей), в тази история не може да има хепиенд, защото след надписите тези момичета (като много реални жени) ще трябва да се завърнат на мястото, което ги е принудило да търсят спасение другаде.

Темите в Никога рядко понякога винаги са крайно злободневни с оглед на актуалната американска политическа ситуация, особено след като Тръмп номинира двама нови съдии с консервативни възгледи за Върховния съд в САЩ, които са негативно настроени към абортите, а в момента тече едно от най-важните дела за репродуктивни права от години насам. За жалост, отвъд извънредността на посланието в рамките на социалния му контекст филмът не предлага нещо повече от привлекателно заснет на 16-милиметрова лента портрет на Ню Йорк (който по нещо напомня на Приятно прекарване на братята Сафди) и една твърде мълчалива, изпразнена от съдържание героиня, чиято универсалност като образ се генерира на цената на нейната личност. Дори и двете парчета, които Отъм неловко, но чаровно изпълнява в началото и края на филма, са далеч от ролята на достатъчно индивидуализиращи я концептуални маркери, въпреки че Хартман очевидно се е опитала да разчупи кинотишината, липсата на диалог и развитие на героите с помощта на музиката. Вместо да станем свидетели на два ударно емоционални пърформанса, продължаваме равно да крачим през монотонния лунатичен градски пейзаж на същата удавена в упоителна небрежност и преекспонирана притаеност атмосфера, която явно минава днес в САЩ за неореализъм.