Първата главна роля на родената в Ленинград, отрасла в Атина и живееща в Сидни Виктория Харалабиду е в „Невести“, където тя играе „булка по поръчка“, поела на дълго корабно пътешествие от Европа към САЩ през 1922 г., за да се омъжи за непознат. Една от първите роли в киното на новозеландката Лорън Тейлър (тогава Хорсли) е на влюбено в любовта наивно момиче в „Орела срещу Акулата“ – начално и по-скоро спънато упражнение по ексцентричност на Тайка Уайтити (тогава неин партньор и съавтор). Там инфантилният ѝ, безкрайно разочароващ екранен любим е Джемейн Клемент – половината от комичното дуо Flight of the Conchords (и по-късно съсценарист с Уайтити на култовия псевдодокументален „Какво правим в сенките“).

Премиерата на първия филм на Лорън Тейлър вече като режисьорка (но и сценаристка, и актриса), „Луната наобратно“, се състоя на последното издание на фестивала в Талин, където той получи наградата за най-добър дебют. В него Виктория Харалабиду е в ролята на рускинята Наталия, модерна „булка по поръчка“ – пощенската комуникация е вече електронна, корабът е заменен със самолет, а дестинацията е Австралия. Там я чака Джемейн Клемент в ролята на Макинтош, бъдещия жених, който, без да я пита, по невинен и същевременно чудовищен начин си е направил сметката за нейната бъдеща употреба. Самата Тейлър играе главната героиня във втората сюжетна линия (от общо три, които се редуват без специален преход или рамка и се пресичат за мъничко към финала) – Брайър, анестезиоложка в разцвета на силите и нуждите си, която започва онлайн връзка с човек, който преди десетилетия е бил тийнейджърската любов на най-голямата ѝ сестра. В третата нишка богатата госпожа Инглиш (фина, интересна Елизабет Хоторн), съпруга на делови мъжки глас по телефона, отива да встъпи във владение на няколко новозакупени жилища и установява, че едното от тях им е продадено с все мъртва, от никого непотърсена жена вътре. Някой нарича покойницата с ужасяващото nonentity – несъщество, несъществен факт – и госпожа Инглиш (чието първо име вероятно неслучайно е Faith, „вяра“) е покъртена до степен да излезе доброволно извън обичайните си релси.

Това, че при антиподите „Луната е наобратно“, е едно от първите, все още весели наблюдения на новопристигналата Наталия. Оттам нататък следва откритието, че Земята е кръгла и всичко, от което бягаш презглава, рано или късно се оказва пред теб. Краткият разцвет и бързото увяхване на надеждите за нормалност, топлота и бъдеще на Наталия са основната, най-драматична част от разказа. Неин контрапункт е неочакваният поход на мисис Инглиш: сякаш за първи път решена да поправи поне нещо мъничко на този свят, тя хваща урната с праха на непознатата и се впуска в търсене на единственото, което ѝ е известно, че е харесвала – местността от една фотография, окачена на стената ѝ. Най-обикновена и безсъбитийна е частта с Брайър и нейния нов любовник: там всички падания са от сравнително ниско. Робин Малкълм (от забележителния минисериал After the party) е фантастична в малката, но богата роля на Хилъри, сестрата на Макинтош.

„Луната наобратно“ е филм за огромни неща, в който няма грам тържественост. До голяма степен той е за дистанцията, което включва и самотата, и невъзможността за общуване, и смъртта („Да умреш, е като да свалиш обувка, която ти убива“, казва разстроената Наталия на госпожа Инглиш и приписва израза на един от бийтълсите. Малко по-късно госпожа Инглиш вече има повод да цитира неудобната обувка пред Хилъри...). Диалогът е често неудобен (като в живота), нетактичен, неадекватен – в широкия спектър от смешното до тъжното. Персонажите не са нито добри, нито зли, нито прави, нито криви, нито въобще са мислени в тази илюстративна плоскост – те са хора с багаж, който ги препъва постоянно и в който, без да искат, разнасят какво ли не: класизъм и добронамереност, емпатия и ксенофобия, сексизъм и готовност за компромиси, тъга и радост. Трите жени в трескаво движение, които владеят разказа, в бита си са епизодички и това не е нито хубаво, нито лошо, но пък е интересно – погледнати отблизо, наглед незначителните елементи от общата картина се учленяват, уплътняват, натежават, надрастват явното и улавят трогателни светлосенки на човешкото.

Над възможността за любов и близост в „Луната наобратно“ е надвиснало тягостно предчувствие. Едно генерално чувство за предопределен разпад, което впрочем се усещаше и беше изведено до крайност (с буквалното рухване на къщата, в която текат всички сюжети) в друг победител от Талин – също съставения като пачуърк „Пет любовни истории и половина в един апартамент във Вилнюс“ на Томас Венгрис, който спечели голямата награда в раздела „Бунтовници с кауза“. „Има толкова много страдание и красота навсякъде...!“, възкликва Наталия в един момент от бягството си наникъде. И това възклицание, така пасващо на трагичната ѝ фигура, е превъзходно описание и за целия филм.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”.