“Синът на София” дава тон за характерното си разказване още с първата серия от кадри – детайлни портретни композиции, заснети от статична, перпендикулярна камера, малко в стила на Уес Андерсън (влияние, което режисьорката Елина Псику не отрече, когато я попитах след прожекцията). Също както при Андерсън, лицата на главните герои са вечно каменни, но постройките на сцените и нещо неизменно печално в погледите дават да се разбере, че зад тях бушува и клокочи. Това усещане се потвърждава и засилва при болезнената безмълвна прегръдка между майката и сина на летището след явно дълга раздяла. Така, още преди някой да си е отворил устата, Псику успява да изгради персонажи, отношения и свят. Това, отново като при Андерсън, поне от периода му около “Кланът Тененбаум”, е свят на ранимост, приглушена тъга и болезнена обич.
Филмът поддържа тази тоналност през цялото време. За нея допринасят и диалозите между София и Миша: сякаш каменни статуи изричат реплики, побрали едновременно интелигентност, чудатост, комичност и безмерна тъга. Всяка реплика е кратка, ударна и издава нещо съществено за света на героя. “Мислех, че ще сме само двамата”, казва Миша на майка си, когато тя му съобщава, че ще живеят при непознат за него господин, и тази реплика събира всичките му любов, страх и фрустрация. “Миша, само кажи какво да ти наготвя, кажи какво да ти наготвя!”, крещи София през заключената врата на разсърдения си син, загърбила новия си съпруг, в отчаян страх да не престане да бъде майка, да не престане да храни, да не престане да дава.
Сценарият, първият на Елина Псику, е започнат още преди 13 години и може би заради това сцените и репликите са така фино наситени със смисъл и разкриват свят, много по-обширен от този, който се побира в обектива. Внимателно е подходено и към мизансцена – кадрите в апартамента например, пак като при Андерсън, са пищно декорирани, разкривайки особен вкус и комична ексцентричност – и на героите, и на режисьорката. Предметите често не са просто фон, а втори фокус в кадъра. Така смешният мизансцен, заедно със смешно ледените физиономии, чудесно балансира все по-силния трагизъм на сцените. Например, докато Миша клюма заключил се в стаята си, точно срещу него седи поредната плюшена играчка. Независимо колко е голяма тъгата на героите, камерата винаги ги гледа с усмивка и нежност.
Сравнението с Уес Андерсън е настоятелно, но и не съвсем състоятелно, защото си личи как Елина Псику не подражава, а прави нейното си нещо. На първо място, стилизацията тук не е толкова визуално натраплива. На второ място, ранимостта, която е централна тема и при двамата, е илюстрирана по различен начини и доведена до различен резултат. Като заживява по принуда заедно с майка си и новия ѝ съпруг, Миша е поставен в чужда среда, чужд език, чужди хора и е непрекъснато принуждаван да бъде друг, да носи други дрехи, да говори друг език, да си слага друго лице и в нито един момент не получава възможност да бъде нещо различно от плануваното за него. Той посреща безмълвно всички издевателства над себе си, били те психически или физически, което първоначално е комично, особено когато доведеният му баща го облича в нелепи костюми, но фрустрацията се трупа, трупа, трупа, докато накрая избива в насилие. Миша започва невинен, но завършва виновен. С все по-жестоките сцени към края филмът показва, че ранимият лесно се превръща от ранен в раняващ.
Друга характерна стилистична особеност, която прави “Синът на София” отличителен, е приказната му атмосфера, подсилена експлицитно от няколкото вмъкнати магични сцени, в които Миша се превръща в плюшена мечка и обикаля познатите места, но обитавани от вълци, крокодили, мечки, на фона на феерична музика (включително великолепно смешен и нежен кавър на “Wild Dances” на Руслана, песента, която печели Евровизия през 2004-а, когато именно е поставена историята). Тези преходни за историята сцени са преходни и за развитието на Миша и показват как той преминава от едно положение в друго, от едно състояние в друго – преминаване, което е мистично, вълнуващо, красиво и страшно.
“Синът на София” е копродукция между Гърция, България и Франция, съпродуциран от българска страна от “Чучков брадърс” и Националния филмов център. На въпроса ми каква точно е българската връзка, Елина Псику отговори, че е много трудно да се правят филми изцяло с гръцко финансиране, първо, заради кризата, и второ, заради пълната липса на гръцка политика за кино, така че ти остава или да направиш нискобюджетен филм, или да работиш с чужди, непознати продуценти, което пък е рисково от гледна точка на качеството. В случая рискът е спечелил.
