СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2021: УХАЙ


от
на г.

СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2021: УХАЙ

Ако някой все още смята, че е толкова трудно всеки да бъде изкаран от кожата си, човешката си кожа, нека да не гледа китайския филм „Ухай“ на режисьора Джоу Дзъян - и да запази илюзиите си. Да, „Ухай“ е от тези филми, в които престъплението срещу собствената природа и собствените близки може да се окаже повече от възможно. Достатъчно е върху човек да се стовари, както обикновено се случва само на класическия трагичен или екшън герой, с цялата си сила съчетанието от предателство, безизходица и налудно желание да се прекъсне веригата от безнаказаност навсякъде и отведнъж. Даже в обърканите дебри на семейните отношения. Героят държи най-вече на тях, но именно това няма да е в негова полза, а ще предизвика още по-радикално и противоестествено отмъщение.

Мазохистично до лудост, именно отмъщението сякаш може да прекъсне веригата от несправедливости и безкрайното нейно мултиплициране в някакъв затворен, без изходи, кръг. Героят, доведен дотам постепенно и последователно, чак на финала на филма ще ни погнуси изведнъж с ужасяващата си метаморфоза. Обратът на финала на „Ухай“ е потресаващ и той именно прави филма нещо повече от една позната ни универсална история, разказана скрупульозно.

Филмът спечели отличието на ФИПРЕССИ на фестивала в Сан Себастиан 2020, което, общо взето, е знак за сериозно постижение. Режисьорът Джоу Дзъян получи и наградата за режисура от журито на 25-ия София Филм Фест. С обосновката - Този филм като кристал концентрира образа на живота и традициите в една голяма, силна и трудна за нашето възприятие на личността страна. Чрез този филм ние можем да разберем нещо за една друга част на света и за себе си.

Всъщност Ухай е град в китайската автономна провинция Вътрешна Монголия, където някои статистики твърдят, че монголците са повече, отколкото в Монголия. А във филма „Ухай“ има всичко, което можем да намерим в съвременните урбанистични убежища с луд житейски ритъм – интензивен транспортен хаос, озвучен от влудяваща намеса на личните електронни средства за общуване в ежедневието, патологичен порив към печелене на пари. И перманентно чувство за вина - че не си на мястото си, че не действаш достатъчно, че все оставяш някой да те прецаква и притиска. Влезеш ли на този режим, изключваш възможността за недоразумение и се превръщаш неусетно от жертва в палач.

Ян е обикновен на вид млад човек, затънал в дългове, но и на него дължат. За да излезе от положението, или трябва да събира силом чужди и свои дългове, или да разчита отново на тъста си. Знаменателно, семейните връзки са преплетени с бизнес отношенията, както приятелството и любовта са в отровен възел. Героят не е способен да събира чужди дългове, сякаш натурата му не го позволява, и не може да преодолее естествената си вътрешна съпротива. Ала само няколко добре ситуирани във времето последователни събития му доказват, че и той носи бездна в себе си. Някаква граница е премината и няма връщане назад.

Във филма човешките активности и предприемчивост, семейните търкания и вечните роднински претенции са обкръжени от безмълвното визуално надмощие на околната природа, която сякаш ги омаловажава, но някъде и провокира. Красиви загадъчни планини захлупват града с гледката си, някакви фотогенични пустини напират отстрани и са места за бизнес, работа, любов, но и гибел. Всичко като че ли граничи главно със своята противоположност и режисьорът умело използва това, за да ни разкаже една сякаш позната ни от криминалната хроника на медиите история, в която да открием извечен, хроничен и дори личен, силно интимен смисъл. Постига го вещо и притворно – с многозначителното следване на героите, които се оказват с толкова двусмислени качества и пороци. Те само на пръв поглед са или отявлени измамници, или честни и съвестни хора. Тривиалните трудности, в които изпадат, са достатъчни да ги поразят и видоизменят.

Режисьорската намеса в предаването на историята е оскъдна, премерена освен в някои ударни, силно акцентирани с неочаквана визуална пищност моменти. Началото на филма е параноично символистично – някакви ръце ловят изпод напукан бетон полуслепи риби. Скоро след това разсеяният Ян Хуа за малко не е прегазен на улицата от ръмжащ гневно и шеметно преминаващ камион. Подгонен и изгонен отвсякъде, по средата на филма Ян се скрива да преспи в бутафорното тяло на макет на динозавър в бъдещия увеселителен парк сред пустинята. Когато се събужда, Ян показва от устата на зиналия динозавър смартфона си, който светва ефектно като някакъв огнен език.

По подобен внезапен и неочакван начин е накъсано цялото филмово действие, което иначе не прилича на нещо повече освен на перманентен семеен скандал или разправия. Като стопкадри застиват приказни, величествени природни картини, сменяни от някакви ритуално-тайнствени дейности или жалки действия на героите. Всъщност все става дума за пари, спорът е битов, конфликтите – банални, характерите – предвидими, но така са рамкирани в тези чисто визуални изблици, че изглеждат извечни и архаично-зловещи.

Поривът на абсурдното по-малко се удава на режисьора (който е и сценарист). Например в кадрите с оркестъра, свирещ нелепо усърдно насред пустинята - сякаш излязъл от сръбски филм или филм за гибелта на Титаник. Изненадата ще бъде, че заплахата не иде някъде отвън. Затова на финала природата е настръхнала и самодоволна, а героят се усмихва удовлетворен. Апокалипсисът не е природен, а в самата човешка същност.

Младата, красива и бременна съпруга на Ян Хуа е инструктор по йога и голяма част от филмовото действие красиво виси надолу с главата от хамака си или се кара със съпруга си. Еквилибристиките, които владее, са обратната илюстрация на умението ѝ да се оправя със семейния живот. Иначе изключителната липса на проницателност у нея, както и у съпруга ѝ, води до низ от недоразумения и ескалация на ужасни подозрения в една привидно щастлива съпружеска двойка.

Гледали сме много филми, в които сякаш целият свят наоколо асистира за провала на двама души – асистират и роднини, и врагове, и приятели, самият град и даже природата. Но тук, в този филм, природата сякаш също е двулична – подтиква към възвишени чувства, възхищение и преклонение, после се оказва най-съвършеният декор за престъплението. Някакъв древен звяр, подобен на динозаврите, е оживял и оживява във всеки миг, за да погине може би всичко.

Определено „Ухай“ е интригуващ филм на човек с талант, въображение и усет. Наел се да екранизира сякаш съобщение от най-жълтата криминална хроника, той превръща едно необяснимо жестоко, неразбираемо престъпление във възможно, дори предвидимо. Филмът е пронизан от мъчителната необходимост да ни покаже, че не става дума за отделен случай, а може би типичен. Някаква прокобна заплаха тегне именно върху хората, които се смятат за добри и обичливи, и това ще се окаже гибелно за целия свят. Ян просто е върнал изпадналото око на един от бутафорните динозаври обратно, но това око се е завъртяло като обектив и от този миг нататък персонажът не е същият и светът не е същият.

Актьорът, който изпълнява ролята на този привидно скромен герой, с почти безмълвното си изпълнение успява да предаде всяка кардинална и дори дребна промяна на чувствата и мислите си с удивителен размах и точност, а те са в доста голяма амплитуда. Ние, в ролята си на зрители, в един миг дори започваме да се боим от своята проницателност. Случайно ли умеем да разчитаме толкова злокобни мисли и мрачни планове, изписани на лицето на така сдържания герой, или сме увредени от многото филми за човешката жестокост? Или всичко ни е внушено и се дължи на умението на режисьора и актьора?

Не бих търсил недостатъците на този втори филм на Джоу Дзъян – все пак той успява да ни люшне като в хамак в противоречията на нашия свят, от баналното в жестокото. Това действа приспивно, но и комуникативно. Между другото, първият филм на Дзъян, също любимец на някои фестивали и международната критика, се казва „Старият звяр“. Където отново има зловещи семейни трагедии, пред които социалните изглеждат като детска играчка.

Икономически кризи, гонитба за пари и успех, измами и провали са само фон и оправдания за онова древно чудовище, което дреме във всеки от нас и трябва само да бъде събудено, за да се развилнее.