СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2019: МИСТЪР ДЖОУНС


от
на г.

СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2019: МИСТЪР ДЖОУНС

Несъответствията с историята такава, каквато се представя, и такава, каквато е, е основна движеща сила и в най-новия филм на Агнешка Холанд, “Мистър Джоунс” - разтърсващ биографичен разказ за уелския журналист Гарет Джоунс, пръв, непризнат посланик на истината за Гладомора в Украйна през 1933-34г.

Настоятелен и смел като събирателен образ на журналиста изобщо, Джоунс е изигран от Джеймс Нортън, познато лице от британската телевизия, тук изглежда като исполин, но актьорската му игра успява да го запази уязвим в целеустремеността си. Толкова самодостатъчен е неговият герой, че нито нещастната любовна история, към която е прикрепен, нито загатнатата семейна драма има особен принос към филмовия му портрет на Прометей - носител на знанието от тъмнината на Съюза за пред целия Западен свят. Сценарият на Андреа Чалупа има за своя основа личните преживявания на нейния дядо от времето на Гладомора. Така този персонален елемент, съчетан с историческата фигура на журналиста и рамкиран от резониращия проблем за истината сред море от фалшиви новини, дава елементите на потенциално съвършен сбор. Всъщност, в залога си да даде нещо ценно на съвременния зрител, филмът отнема от миналото неговата цялост, изпадайки в опасни редукции.

Макар и важен филм, “Мистър Джоунс” оставя летлива импресия за собствената си тежест като единство на форма и съдържание. Дори във вещите ръце на една от най-политически ангажираните фигури в съвременното кино, Агнешка Холанд, той страда от собствената си амбиция за апроприация на миналото с оглед политически анализ на настоящето. Ако ставаше дума за посвещение и своеобразен филмов паметник на Гарет Джоунс, който безспорно е монументален символ на журнализма и историографията на 20 век, то филмът би кондензирал повече своите амбиции в развитие на междуличностните връзки или в изследване на безличните механизми на диктатурата и нейната безмилостност. Проблемът при извайването на типизиран герой-носител на истината е, че врагът (неистината, пропагандата), срещу когото той се бори, също се оказва редуциран до типов образ. Иначе казано, редуцирането на опозицията “добър-лош” крие голяма опасност. Филмът се концентрира върху линчуването на Уолтър Дюранти (Питър Сарсгард), официалният кореспондент на “Ню Йорк Таймс” в Москва, който, като антипод на Джоунс, крие информацията за Гладомора от световните медии. Именно чрез персонализирането на изкупителната жертва, филмът отказва по-дълбок анализ на кафкианските мотиви във всеки тоталитарен режим. На повърхността противопоставянето на герой и анти-герой описва политическата позиция на филма и неговата кауза за гласност на престъпленията против човечеството, но в дълбочина опростява историята до нейния съвременен еквивалент.

“Мистър Джоунс” си служи с по-скоро “прозрачни” техники на кино-разказа, докато приласкава зрителя в биографичната си история. Граматиката на филма редува лица с места и след бавното установяване на завръзка, темпото се забързва и кулминацията на филма започва в неговата среда и продължава до своето crescendo. Без съмнение, престоят на Джоунс в Украйна, е най-въздействащата част: наративно и визуално Агнешка Холанд, с помощта на оператора Томаш Наумиук, майсторски предава травмата от убийствения глад, фокусът не трепва, а камерата не се извръща дори когато главният герой не може да понесе гледката на каруца пълна със замръзнали трупове. Цветовете на гладоморна Украйна са бели от снега, на чийто фон кръвта изглежда още по-ярка и обвинява. Обвинение - това е поантата, която филмът изказва визуално към всеки зрител и това е един горчив вкус, който ще остане и най-яркият сетивен спомен за него.

Филмът впечатлява тъкмо със своята гласност, с експанзивността си и темперамента, с който представя историята, синтезирана в изречението: “Така беше и другите лъжат”. Тънка е, обаче, границата, която дели един толкова наложителен сюжет с прилежащата му визуална експресивност, от това да бъде обвинен в пропагандата, която сам критикува. Естетиката е безупречна, кадрирането е майсторско, монтажът - ритмичен, а изобилието на огледала, отражения и кадри през стъклени повърхности разпръскват метафори за фрагментираната идентичност на Европа и множеството “истини” тогава и сега. Формално естетически, филмът е недосегаем. Важността на идеята му и политическата му адекватност замъгляват критическите способности и за слабости е трудно да се говори, но липсват  нюанси в делението на героите  на “добрите” и “лошите”. Историята е показала, че трябва да подразбираме кои са противоположните лагери в историята на 20-ти век, но в своята репрезентация, филмът свежда собствената си функция до назидателна.

Киното има специален достъп до миналото - чрез реплика на декори, прекрояване на външен вид, понякога чрез символика и асоциации, най-видимо чрез монтажни техники - всички тези присъщи на медиума инструменти вече комуникират забравеното минало и създават мост с настоящето. Всяко произведение на изкуството съдържа поглед назад и поглед напред, слети в синтез, и така към миналото можем да се връщаме само фикционално и терапевтично. Все пак, кредото на полската режисьорка и нейното травматично преживяване на комунизма включва социалната осъзнатост, че фикцията може да дойде на помощ на реалността едва след като вече е отминала. “Мистър Джоунс” прилага шоково своята терапия без надежда, че този път ще се поучим от грешките си - при цялата си виртуозност и тематична значимост, филмът не успява да бъде алегоричен, за разлика от предвестника си “Следа” (2017). Тъкмо напротив, той остава буквален и натрапчиво изтъква връзките между минало и настояще, които придобиват важно значение едва когато зрителят ги направи самостоятелно, без помощта на филмови патерици.