„Гора от любов“ разказва за реални серийни мъчения и убийства, случили се в Япония през 90-те – насилникът съблазнява, манипулира, измамва, пленява, изнудва, изнасилва, измъчва и/или убива поредица от жертви, повечето от които превръща в свои контролирани съучастници, за да поддържа успешно кръга на подчинение около себе си в продължение на почти десет години. Никое от телата не е открито, защото, според показанията на оцелелите свидетели, те са били нарязвани, смилани и изхвърляни в морето.

Не ще и дума, във филма има обилие от голотии, кръв, секс и карантии, показани по очарователен за феновете на жанровото кино начин, типични както за фестивала в Ситджес, така и за режисьора Сион Соно, но не върху това искам да се концентрирам на първо място, а и не естетическото забавление на гърба на истински жертви е целта на „Гора от любов“, макар и да изглежда така на повърхността.

Стилизираното разказване на Соно отдалечава от реализма, но находчивата му употреба доближава до същината на явленията и предизвиква по-челен и по-оголен сблъсък с тях. Характерните за японското кино наративни, визуални и актьорски преувеличения например тикат разказвателната атмосфера към гротеска, сатира и фарс, но са оправдани, за да подчертаят колко лесно, плавно и естествено се поражда и възпроизвежда насилието, колко безпомощни и малодушни са жертвите му и колко неспособни на реакция са всички наоколко. Филмът може да се гледа като своеобразно изследване на механизмите на насилието, което в тази рамка представлява главен герой. Насилието е паразит, който се ражда лесно, разпростанява се бързо и помита всичко по пътя си, дори това, което го поражда и поддържа живо, после преспокойно преминава към следващото тяло. Съблазняването и последващото насилие се случват неусетно, на майтап, буквално за секунди, трудно за вярване. И тази фарсовост на филма изглежда емоционално вярна на реалността, в която един очевиден мошеник с такава странна и ужасяваща лекота спечелва доверието, парите и любовта на толкова хора. Смешно е и е страшно, точно каквото е усещането от „Гора от любов“.

В тази линия се вписва и решението на Сион Соно да добави метапласт към сюжета. Във филма трима ентусиасти решават да заснемат филм за насилника с идеята да спечелят фестивал за независимо кино. Когато обаче самият насилник се намесва в снимките, като на бърза ръка омайва аматьорите с абсурдни приказки за грандиозно финансиране и грандиозни награди, нещата бързо излизат извън контрол, също толкова неусетно насилникът завзема снимачния процес, за да го използва за собствените си цели, и снимачната площадка се превръща в поредното поле за издевателства. Така че може би най-важното заключение на филма е, че паразитът на насилието е нищо без преносителите си, а преносители могат да са всички, можем да сме всички. Всъщност накрая става повече от ясно, че насилникът е мухльо, който вилнее и се подсилва единствено от неспособността да му се каже „не“. Значи, имаме проблем, който е по-голям от единиците насилници, имаме цивилизационен проблем, който включва жертви и наблюдатели. Подобно на „Квадратът“ на Рубен Йостлунд, „Гора от любов“ демонстрира по безцеремонен и комично-трагичен начин колко безпомощна може да е цивилизацията ни срещу прояви на първично насилие, колко слаби са инстинктите ни срещу него, за разлика от инстинктите да му се подчиняваме и да се правим, че не го забелязваме. В една сцена мошеникът изнася концерт, на който възторжената публика е почти изцяло съставена от все така влюбените в него жертви. Насилието не просто не е осъзнато като проблем, а е нещо, което притегля и възбужда.

Филмът показва и още нещо – как прагът на насилието се прекрачва лесно в едната посока, но много трудно в другата. Жертвата е много по-склонна да се превърне в насилник и да продължи да възпроизвежда насилието, отколкото да признае насилието срещу себе си. И насилникът, и насилваният се приучават да обичат насилието и се стараят да го поддържат като норма, защото завръщането към цивилизацията би ги поставило в позицията на виновни. Така излиза, че основните източници на насилие са не толкова силата и психопатията, колкото човешките слабости и зависимости.

Тези слабости обаче не са изобразени толкова като индивидуални черти, колкото като продукт на японската култура. С това Сион Соно предлага собствено брутално-игриво продължение на силната традиция на творци реалисти като Микио Нарусе, които показват в детайли трагедиите на непривилегированите и остракираните членове на обществото. Бащата на Мицуко в „Гора от любов“ например се поддава на насилието поради прекомерен страх от социално заклеймяване вследствие на непристойното поведение на дъщеря му. Самата Мицуко пък, както става ясно към края, таи дълго трупани фрустрации и неизразена гнет на подрастваща жена в култура, която не изглежда да зачита индивидуалните ѝ нужди – друг основен мотив във филма.

И накрая – отново за стилистичните избори на Соно. Разказвателният ритъм е бърз и жив, актьорската игра е в забавна тоналност, наративът прави хронологични подскоци, които държат в напрежение, сцените на насилие са подредени с вълнуващ монтаж и често озвучени от пленителна нежна музика, като песента на Джун Тогава „Жена насекомо“ (или може би по-точно „Вкакавидената жена“), която впрочем има и добре пасваща пънк версия.

Стилистиката на филма го прави извънредно гледаем, особено в такава платформа като фестивала за фантастично кино в Ситджес, но имат ли тези похвати смислово основание? Етично ли е такъв жесток случай на насилие, някои от жертвите на който са все още живи, да бъде показан пародийно и естетски? Моето мнение е да. Защото случаят е трагичен, но и нелеп. И може би единственият начин тази нелепост на обстоятелствата да се осъзнае и надскочи, е да се повтаря до втръсване по възможно най-чуваем начин.

*„Гора от любов“ е заснет като 4-епизоден сериал за „Нетфликс“ с оригинално японско заглавие „Вик в гората на нелюбовта“. Може да се гледа в сайта от 11 октомври.