Рубен Йостлунд беше специален гост на Солунския кинофестивал и присъстваше на почти всички прожекции от ретроспективата си. Веднага си пролича склонността му да създава ситуации, които изкарват присъстващите от удобството на конвенцията. Преди “Форсмажор” например той съвсем небрежно започна да подмята въпроси към публиката, вместо да рецитира, докато ние мълчим. Преди “Квадратът” пък остави портфейла и телефона си по средата на пътечката в салона и излезе от залата уж като акт на доверие, но може би най-вече като неизречена провокация към нас: вие бихте ли направили същото?
Ценностите, които Йостлунд демонстрира пред солунската публика – жив поглед към ситуацията, способност за бързо ориентиране, непоносимост към формални глупости, интерес към истинския лик на нещата и хората, – са водещи и във филмите му, където той осмива липсата на всичко изброено. Йостлунд обича да поставя героите и зрителите си в дискомфортни ситуации, в които конвенциите рухват, безопасността изчезва и оттам нататък всичко може да се случи. Интересът в тези филми е към реакциите на хората, когато попаднат в извънредни ситуации, които не им позволяват да се крият зад обичайните си удобни роли. Към провала на културата. С това се занимава “Игра”, като ни прекарва през тягостно продължил тормоз на деца над деца, който обществото изглежда неспособно дори да регистрира, камо ли да предотврати. Това прави и “Форсмажор”, като показва кризата на мъж, който трябва да се справи с факта, че в опасна ситуация инстинктът му за самосъхранение е по-силен от грижата за семейството му. Най-после, най-убедително и най-интензивно, същото прави и “Квадратът”, тазгодишният носител на “Златна палма” от фестивала в Кан. И всички те настоятелно питат: а вие какво бихте направили?
На сатиричен прицел в “Квадратът” е изкуственото в света на изкуството, но оттам и във всички нас. Главният герой Кристиян се занимава с изкуство, но не се интересува от него; борави с високопарни фрази, но е комично безпомощен в елементарни ситуации; проповядва наизустени ценности, без да има и бегла представа как да ги практикува. В музея, на който той е директор, е пълно с арт инсталации, за които никой не го е грижа, освен малко когато се пречкат (както когато шумът от една инсталация е смешен фон на много важен неудобен разговор). Изкуството, за което сме свикнали да мислим като носител на човешки ценности, тук е свръхизкуствено, а хората, които се занимават с него, са безчовечни. Както казва Йостлунд в едно интервю, “ако изтъркаш повърхността, отдолу не остава нищо”, така че неговата задача е да атакува този свят и да накара хората в него да се замислят какво точно правят.
Най-смешният досега филм на Рубен Йостлунд поставя Кристиян в поредица от разобличителни ситуации, които прекрасно показват загубата на досег с реалността. Човешкото, което иначе непрекъснато се изтъква в комфортното ежедневие, се губи в извънредни ситуации. И тогава изведнъж осъзнаваме, че него всъщност никога не го е имало. Царят, разбираме, е гол.
Кулминацията на тези културни разобличавания е великолепно заснетата и изиграна 11-минутна сцена, в която артист в ролята на маймуна с агресивното си поведение принуждава цяла зала хора в смокинги и рокли да се видят голи и безпомощни. Въпросът от нелепия промоционален клип за новата музейна инсталация става странно уместен: колко нехуманност трябва, за да извикаме вашата хуманност? Явно твърде много. За пореден път културата се проваля. Човеците са безпомощни пред безчовечното. А пръстът пак сочи и към публиката. “Във филма ще има човек, който играе маймуна в зала, пълна с хора в смокинги, и ще го пуснем в Кан, където ще го гледа друга зала, пълна с хора в смокинги” – така си мисли Йостлунд, когато му хрумва идеята за тази сцена.
Критиката към конвенциите като несигурна защита не е критика към конвенциите по принцип. В представянето преди прожекцията на “Квадратът” Йостлунд каза, че пешеходната пътека например е прекрасно изобретение. “Боядисваш няколко линии на улицата и шофьорите започват да внимават за пешеходците. Можем да имаме и други споразумения, в които сме верни един на друг и споделяме човешки ценности.”
Като важни влияния за творчеството си Рубен Йостлунд цитира не други филми, а социологически проучвания и смешни клипчета в Ютюб. Например за “Форсмажор” е гугълнал “най-лош мъжки рев”, а за “Квадратът” – “човек имитира маймуна” и така е попаднал на актьора Тери Нотари, изпълнил движенията на животни и същества във филми като “Аватар”, “Планетата на маймуните” и “Хобит”. И понеже това явно не е достатъчно интересно, във филма има още: човек със синдром на Турет на сериозна беседа със сериозен артист; просякиня, която иска пилешка чабата без лук; журналистка, в чиито дом се разхожда шимпанзе; и още куп изчанчени неща, които натрапват усещането, че тук всичко може да се случи, че не сме на безопасно място, че трябва да намерим начин да се справим извън познатите модели. И че за да постигнем човечност, е нужно да излезем от изкуствеността.
Коментарът е краен, но все пак валиден. Както казва Йостлунд, “няма смисъл да казвам нещо, с което всички са съгласни”.
