Освен че спечели голямата награда на фестивала в Ситджес, още преди това “Швейцарско войниче” създаде най-шумната прожекция в тазгодишното издание. Епичният абсурд, който ни поддържаше възторжени и ухилени през целия филм, е зададен още преди появата на заглавието, когато Ханк (Пол Дейно), неясно как попаднал на необитаем остров, самотен и отчаян до самоубийство, открива на брега пърдящия труп на Мани (Даниел Радклиф) и го използва като моторна лодка, с която се измъква от положението. Трупът на Мани се оказва мултифункционален като швейцарско ножче и оттам нататък Ханк открива нови и нови негови абсурдни функции (гърдите му са кладенец за питейна вода, пенисът му е компас, устата му е дуло…) – на всеки десетина минути се случва нещо още по-нелепо, невероятно и смешно, заради което избухвахме в смях, викове и аплаузи.

Макар че това е първият пълнометражен проект на дуото Даниелс – Даниел Куан и Даниел Шайнърт, тази причудлива естетика, комбинираща фантастично, комично, абсурдно, красиво, кретенско, трогателно, вълшебно, купонджийско, гнусно, романтично, епично, тъжно, мило, любовно и филосфско, е зачената и постепенно развивана в техните музикални клипове (например този, този, този и най-вече този, с който печелят награда на MTV и номинация за “Грами” и който им отваря пътя за първия им пълнометражен филм) и кратки филми (например този, този и най-вече този). Въображението, настроението и симпатичните визуални ефекти донякъде напомнят на музикалните клипове и ранните филми на Мишел Гондри (“Блясъкът на чистия ум”, “Науката за съня”, “Бъди добричък, пренавивай”) и силно напомнят на кратките вълшебни клипчета на Зак Кинг. В едно интервю двамата споделят, че са научили най-много не е от филмовия колеж, който са посещавали, а от правенето на неща извън часовете, заедно с други ентусиасти, най-вече от музикалните клипове, където експерименталното се цени и въпреки това заплащането е добро.

Почти всички отзиви за филма го определят като нещо невиждано и оригинално, в сайта rogerebert.com се казва, че ако има нещо, което определено не може да се каже за него, то е “О, не, пак ли същото?”, а при спечелването на наградата в Ситджес той е обявен като “неподлежащ на класифициране”. Всичко това, разбира се, е плюс, но далеч не е достатъчно условие за функциониращо кино (в Ситджес всъщност гледах поне десет филма, които отговаряха на тези описания). “Швейцарско войниче” работи толкова добре, защото под черния просташки хумор и фантастичните нелепици има динамична и топла история за оцеляване, любов и приятелство, разказана с безкомпромисен усет за добър екшън, свежи ефекти и общовалидни послания (трупът Мани, който не знае нищо за човешкия свят и постепенно го опознава посредством разказите на Ханк, започва да задава дълбокомислени въпроси от сорта на “Щом прикриваме пръдните си, кой знае какво още прикриваме?”). Даниеловците са показно незаинтересовани от логичност и достоверност, но въпреки това филмът им не е хаотичен, по-скоро стремежът е да се постигне някаква емоционална логика. (Светът, който двамата герои изграждат, колкото и да е абсурден в началото, постепенно и неусетно се налага като норма, но става отново странен, когато в края го виждаме през погледа на външни хора. “Те може да ни мислят за смахнати, но това няма значение” – казва Ханк на Мани в изблик на приятелска емоция.) Освен това режисьорите демонстрират изключително рядка резистентност към стандартни филмови ходове и всеки път успяват да отклонят историята си от утъпканите сценарийни пътеки, така че дори познати ситуации завършват със сепващи решения. “Харесва ни да удряме публиката си с неочаквани неща, защото всички в момента са твърде просмукани от медиите – те идват с вдигнати стени и нашата работа е да ги разбием” – казва Шайнърт. Куан добавя: “Дълбоко в себе си ние сме много сериозни разказвачи – обичаме неща, които ни късат сърцата. Същевременно обаче изпитваме ужас от емоционалните простотии, така че ги заравяме в абсурд и всичко, което обичаме.”

Макар да е вярно, че филмът стои ярко и свежо на фона на познатите мейнстрийм модели, които ни разказват различни истории, но в крайна сметка не ни казват и показват нищо ново, този вид фантастичен абсурд има заявено устойчиво, макар и позатулено, присъствие в цивилизацията ни и може да се проследи чак до митологичното и приказното възприемане, обяснение и разказване на света, където съществуват какви ли не чудати същества с невероятни характеристики и способности (сещам се за едни хора, които имат дупки на коремите си, така че да могат да бъдат нанизвани на пръчка и носени от други хора). Все пак “Швейцарско войниче” бяга от познатите митологични образи и създава цяла система от свои собствени, като ги поставя в скоростен, наситен и съвременен разказ, изигран великолепно от двамата главни актьори и озвучен вълшебно от минималистичната и акапелна музика на Анди Хъл и Робърт Макдауъл от групата Manchester Orchestra.

Филмът ще има няколко прожекции в България в рамките на София Индипендънт Филм Фестивал със заглавието “Швейцарско войниче”, но ми се струва, че то позатулва асоциацията с швейцарското ножче и така губи връзката със съдържанието, която е незабавно видима при оригиналното Swiss Army Man. В това отношение може би по-уместни биха били “Човекът швейцарско ножче” или пък просто “Многофункционалният човек”.