Десетият филм в конкурсната програма на Сараево дойде директно от Кан и неговото включване финализира селекция, изобилна с женски имена – само два от филмите се оказаха режисирани от мъже. Отсъствието (или полуприсъствието) на мъжете също може да се прочете като структуриращ принцип в „Жените наистина плачат“, втория игрален проект на дуото Мина Милева и Весела Казакова. Филмът е вдъхновен от истинската история, която Биляна Казакова вписва в авторски сценарий още през 2015 г. под името „Сестри“. По биографичната си същност това е разказ за мъчните взаимоотношения между трите сестри Казакови в хода на годините след смъртта на майка им. Важни фигури за сценария са също и дъщерите на най-голямата от тях, Катя Казакова, като по този начин филмът онагледява безспирните, макар и трудни опити за диалог между три поколения българки.

Както в „Котка в стената“, който дебютира през 2019 г. в Локарно, и „Жените наистина плачат“ извежда на преден план способността на реалността и фикцията взаимно да се обуславят. Филмът борави с наличното и с баналното като обстоятелствена рамка на събитията, които на пръв поглед изглеждат извънредни, докато всекидневният фон и необичайната ситуация не се слепят в синкретично цяло, което отговаря на непредвидимостта на живота такъв, какъвто го живеем. В една от ключовите сцени в началото на филма деветнайсетгодишната Соня (Мария Бакалова) прекъсва работата на по-голямата си сестра Лора (Ралица Стоянова), чиято задача е да надзирава пътния ремонт пред хотел "Хемус" в екип, разбира се, съставен само от мъже. Въпреки че разговорът им касае деликатна тема (вероятността Соня да е била заразена с ХИВ), двете млади жени се надвикват с асфалтополагащите машини, кадрирани в тясното пространство между два валяка. Обстоятелството на тежката машинария и останалите работници и болезненото съдържание на кресливия диалог се контраминират взаимно до степен, че двете страни разменят характеристиките си. „Жените наистина плачат“ полага усилия да нормализира както говоренето на трудни или неглижирани в българското кино теми, така и изобразяването на трудни за гледане женски образи.

Сигурно втъкаването в сценария на небрежен разговор за женския оргазъм, на заплахи от безпомощна агресия към собственото си бебе, на предразсъдъците срещу бисексуалността и активизма не би трябвало да са изненада в който и да е съвременен европейски филм, но фактът е, че такива неща принципно липсват. И ако наличието на такива споменавания във филма не би изглеждало ново и интересно за зрителя, а по-скоро бива възприето като натрапено, то още по-добре: значи поне част от аудиторията вече има усещане за нормализация на теми, които не са така обговорени в други социални кръгове. Филмът не те води за ръка, не ти дава уроци, но и не ти спестява нищо от това, което може да представлява опитът да си жена. Едно от най-силните качества на „Жените наистина плачат“ е, че успява да визуализира множество проявления на този опит, а пък едно от най-смелите му качества е, че често ги тества, извеждайки ги до крайност.

Така например домакинята майка Вероника (Биляна Казакова), в старанието си да не признава пред близките и себе си, че страда от следродилна депресия, изпада в пристъп, когато дъщеричката ѝ за пореден път във филма не спира да си дере гърлото от плач (чийто звук впрочем е усилен дотолкова, че заглушава всичко друго). Нещата ескалират до размахване на нож (смях в залата!) и последвалият опит за самоубийство забавя темпото на сцената по смразяващ начин. Именно комбинацията от абсурдност и опасност, разпръсната щедро като щрихи във всеки отделен женски образ, критикува стереотипите и настоява за автентичност на женския образ: истинност такава, каквато може да бъде претворена само посредством довеждането на даден предразсъдък до крайност, в случая този за лошата майка.

Друг (и любим мой) такъв стереотип е този за истеричната жена и тук на помощ идва Мария Бакалова, която влиза безкомпромисно в ролята си на младо момиче с натрапчивото усещане, че е предадено от живота и света. Ако в началото на филма Соня се характеризира с инфантилно и сръдливо поведение, то диагнозата обостря тази наивност и я довежда до гротескни нива: параноя, дисоциативни епизоди и отново някой друг хумористичен момент като например старателното гримиране на домашните любимци – няколко нашарени котенца. И в този детайл обаче вече личи трагизъм, както и в неадекватоното поведение на Соня, която заявява на глас, че котките са болни, че имат нужда от разкрасяване, за да доминират над мъжете. Дори и моментите, в които Бакалова изпада в същинска истерия и за минути къса всякаква връзка с реалността, да се гледат през призмата на „прекалено е“ (нали те, жените, така и така си прекаляват постоянно), крайността в репрезентацията трябва да се разглежда като жест на неподчинение. С „Жените наистина плачат“ Казакова и Милева застават зад всички онези жени, на които им се иска да бъдат възможно най-неудобни.

Това е политически жест, който в рамките на филма се разгръща в две посоки. Първо, да засилиш проблематичните качества, и то съзнателно, изисква да си се отделил от тях, да си ги локализирал, преди да „вдигнеш децибелите“. Често в този процес на отделяне от зачатъците на лошотия, които така или иначе съпровождат всекиго, човек се изправя лице в лице със собствената си ранимост. Всяка от героините във филма минава по собствен път, докато признае пред себе си своето безсилие и уязвимост. И въпреки че диалозите са по-често резки и яростни, отколкото тихи и спокойни, ритъмът на монтажа като цяло следва повтарящата се схема на напрежение-разпускане, така че зрителят, дори да се почувства отблъснат от здраво стиснатия емоционален свят на някоя от героините, тези предели почти веднага се разпадат с нечия чужда намеса: с шега или закачка.

Второ, едва след като се срещнем като зрители с характеристиките, доведени до крайност, можем да си дадем ясна сметка за това доколко възприятието ни за опаките женски образи е било обуславяно дълго време от стереотипи на (предимно) съперничество и любовна ревност. Има, разбира се, и много филми, режисирани от мъже, които правят същото нещо, докарвайки своите комплексни героини до ръба (Джон Касаветис, Педро Алмодовар и Ксавие Долан са утвърдени автори на такива). По този начин „Жените наистина плачат“ се вписва в една смела традиция, която поставя под въпрос предварителните нагласи за това каква трябва да бъде една жена във филм: може да е опърничава, но само ако има кой да я укроти; може да бъде ядосана, но само ако страда по стоически красив начин, и т.н. Така погледнато, възможността да се възроптае срещу „прекаленото“ на филма би могла да се възприеме като добър знак за това, че чувствителността ни като публика бива подложена на изпитание.

Филмът се присмива на всяка новопоявила се възможност за потушаване на страстите, ако тя е свързана с онзи типично буржоазен начин за замитане на проблемите (и проблемните) под килима, „за да не се излагаме пред чужденците“. Но този жест на разпалване не бива да се мисли като самоцелен: така както бавното кино отваря пространство за етика със своята съзерцателност, така и викът, известявайки присъствието си, обездвижва, разтърсва; той става присъствието си. За успокоение на по-треперливите, филмът предлага и котенца освен викащите жени (и мъже! и бебета!). Котките в софийския апартамент стават свидетел на всички драматични случки, но нека не забравяме, че миловидният им външен вид също привлича вниманието към друг тип метафоризация – сравняването между хора и животни, – и то в опасната ѝ, сексистка версия. Множество култури свързват женското с котешкото – Египет, вещерството, езиците (le chat и pussy означават и котка, и женски полови органи) – и дори присъствието на мъничките котета се оказва, че не е безобидно. Все пак подводни камъни във филма няма. Благодарение на безапелационната си искреност „Жените наистина плачат“ успява да ревизира понятието за финес на женските образи и още повече, изследвайки екосистемата на сестринското отношение, да покаже как би изглеждало едно истинско женско братство: несъвършено, неудобно за фетишизиране и резистиращо проекции.