САРАЕВО 2019: ПРИДНЕСТРОВИЕ


от
на г.

САРАЕВО 2019: ПРИДНЕСТРОВИЕ

Филмите за забравени от Бога места из олиселите от безработица и безперспективност периферни райони на посткомунистическа Източна Европа не спират да бъдат на мода във фестивалните среди. На прима виста се сещам за два: полу-документалния „Тилва Рош“ (2010, реж. Никола Лежаич) за младежката безпътица в банкрутиралия сръбски миньорски град Бор, който същата година получи голямата награда „Сърцето на Сараево“; и игралния „Комбинат Надежда“ (2014, реж. Наталия Мешчанинова) за пропитите с водка и депресия делници на група приятели в далечно северния, безрадостно сив и кошмарно студен град Норилск, с който Мешчанинова зае респектираща позиция сред младите руски автори. Изцяло документалният, но и с очевидно режисирани епизоди „Приднестровие“, който вече спечели наградата за разпространение в киносалони „Голям екран“ в Ротердам, а в Сараево е в паралелната програма Киноскоп, е визуално по-приветлив от преекспонирано-аматьорски заснетия „Тилва Рош“ и сюжетно близък заради любовния многоъгълник, и по-еднопланов от сложния „Комбинат Надежда“. Дело е на младата шведка Анна Еборн, която явно се интересува от самобитни общности, които не се вписват в глобализационните стандарти: действието на  „Боров хребет“(2013) се развива в резерват в Северна Дакота, а „Лида“ (2017)  е за старица в бивше шведско селище от 18-ти век в Украйна, последната, която говори старошведски диалект.

В „Приднестровие“ при все добронамерения си подход и избора на интимния формат 4:3, за да се влее между героите, Еборн остава в леко отстранената позиция на екзотичен нещотърсач. Но пък постига идилична образност и превръща тягостното безвремие във визуална поезия, докато трупа репортажно-документална стойност, запечатвайки по очарователен начин една реално безнадеждна житейска ситуация.

За да разберем въпросната ситуация, е необходимо кратко предисловие, което не получаваме от филма: Приднестровската молдовска република е автономна област на границата между Молдова и Украйна без признат международен статут, а приднестровският паспорт не важи почти никъде в света. За да се легитимират, приднестровци поддържат две или три гражданства едновременно (молдовско, украинско и руско). Гербът на републиката е със сърп и чук, архитектурата в административния център - „столица“ Тираспол е почти изключително в съветски стил, а сградата на местния парламент е зорко „охранявана“ от внушителна  статуя на Ленин. На този културно-политически фон някои филмови детайли придобиват повече смисъл. Като например това, че момче в предтийнейджърска възраст се подготвя с възторг за армията, че разговорите за света навън са наивни и фантасмагорични, сякаш става въпрос за друга планета, а общият музикален фон е съветско синтезаторно диско от 80-те, рок-бандата Кино, Алла Пугачова. Атмосфера като в сателитна на Съветския съюз република – несъществуваща държава, спряла времето и запечатала духа на друга вече не съществуваща държава.

Извън тези мимолетни детайли, обаче, действието тече почти изцяло сред природата или около изоставен строеж – сякаш намек за непринадлежността на една следена отблизо младежка групичка към формалния живот и социално-политическите неразбории. И около река Днестър, която на картата се вие по продължението на пограничната зона и ту влиза, ту излиза от Молдова, колеблива и изплъзваща се. Досущ като централната героиня Таня, единствено момиче в компанията, вечно в движение и обект на постоянно внимание. Когато не флиртува с някои от кавалерите си, говори или чати по телефона с гаджето си, който е заминал и ѝ обещава да „се устроят“  в Гърция. И като всички наоколо, се шляе и колебае. Не че трезво погледнато ситуацията предполага дилема. За подрастващите герои на прага на самостоятелния живот е ясно, че активен такъв може да им се случи само извън утопията, отвъд границите на политическата фикция. Както казва едно от момчетата: „Такъв е животът. Не ние, животът“,  който, досещаме се за подтекста, на това място по никакъв начин не е в техни ръце.

Признавам, че само бях чувала за Приднестровието преди този филм и няма да крия, че на световната му премиера в Ротердам излязох по средата, защото не бях чела синопсиса (смятам, че един филм трябва да говори сам за себе си и текстът към него е само допълнение, а не обяснение) и без контекст филмът ми се стори монотонен и протяжен, въпреки обаятелни кадри. Дадох му втори шанс след настойчиви препоръки от колеги, но и след информиране по темата, което направи преживяването ми пълноценно. Освен с проникновения интимен поглед към една географски близка, но отшумяла във времето и вече непонятна за нас реалност, „Приднестровие“ е ценен и с деликатния, дори романтичен подход на авторката си. За разлика от други външни „изследователи“ на Дивия Изток в разпад, били те чужденци или местни, но градски хора, Анна Еборн не търси куриоза в абсурдната по презумпция среда, а изравя красотата от застиналостта, въпреки заобикалящата я социалната мизерия, и се докосва до уникалността на култура, обречена на претопяване. Може би защото я разбира, произлизайки сама от една природно красива, рядко населена и идеологически утопична, макар и материално подсигурена страна.