Панзи се събужда с крясък. Тя е колкото уплашена – от миналото, бъдещето, цветята, буболечките, невидимите следи от кал по пода, лисицата в двора, изобилието и отсъствието на хората и какво ли още не, – толкова и плашеща. Панзи е буреносен облак, чиято поява изправя всички на нокти и чието отдалечаване носи облекчение. Тя има лошо мнение за всеки от сърце и достатъчно красноречие да го изрази хапливо, без заобикалки. Изопната е като тетива и в нито един момент, сама или сред другите, не прави нищо ей така: с лекота и желание, за наслада, без мъчителна досада. Всяко може би чувствително някога място по себе си тя е превърнала в отровен шип и е съвършено разбираемо, ако никой не копнее да я доближава.

В психологията „цинична враждебност“ е – грубо обобщено – състоянието, в което човек смята света за място, където непременно и целенасочено ще бъде наранен от егоисти, сметкаджии и прочее злодеи, и се опитва да изпревари събитията като напада света. Както самият цинизъм, така и враждебността обаче са губеща, нереалистична стратегия. Изследвания сочат, че цинично настроените са лоши съдници за характера и мотивацията на останалите и си изкарват по-зле от тях – и душевно, и физически... Панзи е крайно враждебен циник. И така и не разбираме как се е стигнало дотук. Така и не разбираме какво следва. А Майк Лий, човекът, дал начало на тези неразбирания; авторът на „Вера Дрейк“, „Всичко или нищо“, „Мистър Търнър“ и „Петерло“; режисьорът, бранещ с нокти и зъби правото си да работи без сценарий и продуцентски ограничения, няма никакво намерение да ни осведомява по въпроса, както стана ясно на дългата му, оживена пресконференция в Сан Себастиан. „Това не е холивудски филм“, стъкмен по шаблона с толкова и толкова части, снадени така и така и увенчани с отчетлив извод, а character study – изследване на човешки тип, превърнат в киноперсонаж. „Не схематично, а органично“, проведено чрез много репетиции и търпелив „градеж на героинята от нулата“ в тясно сътрудничество с изпълняващата я актриса.

В „Горчиви истини“ мъничката на ръст Мариан Жан-Баптист (28 години след работата си с Майк Лий в прочутия „Тайни и лъжи“) е великански образ. Яростна и страховита. Край нейната Панзи като колебливи планети край черна дупка предпазливо кръжат близките ѝ: съпругът, който си глътва граматиката, като я види (една от най-въздействащите сцени е именно с него: сам, беззащитен, докато Панзи му отнема присъствието си както се налага наказание); едрият им мълчалив и видимо травмиран син, за чиято неспособност да се справя с живота тя не пести крясъци; дружелюбната, разговорлива по-малка сестра, която има щастието да живее в съвсем работещ баланс с две весели дъщери и фризьорската си професия. Те (и навярно свръхестествено търпеливата ѝ зъболекарка) са единствените, до които Панзи има гарантиран достъп и които може би са в състояние и биха искали нещо да направят, за да не се самоунищожи. Но това не изглежда да я трогва или дори да я засяга. Тя сякаш вече е далеч отвъд близостта, благодарността, нуждата. Тя вика или мълчи на тези хора, но не разговаря с тях.

Отначало – дали заради окуражаващия спомен за сладката Попи от „Напълно безгрижна“, дали защото повечето вярваме, че светът (и киното) ще бъдат добри с нас – публиката реагира със смях на изригванията на Панзи и като че очаква да се покаже и другата ѝ страна: мирната, отпочиналата, приветливата. Това обаче не се случва и наблюдаването на тази неуморно крайна жена става все по-неловко и неловко до отворения финал, в който прозорецът към нея рязко се затваря – за наше облекчение, но и известно разочарование. На въпроса на журналист за прехода от смях в тъга Лий отговори: „Животът е комедия. Животът е смехотворен. Вие сте смехотворен. Да, ужасно е тъжно – и ужасно смешно. Да вдигне ръка който никога не се е засмивал на погребение!... Така си и мислех.“ А питането дали е създал Панзи като символ на съвремието пресече с твърдо „не“: „Мисля, че човешката ѝ ситуация е универсална“.

„Не познавам никого, който да подхожда към актьорите като Майк – каза Мариан Жан-Баптист в Сан Себастиан. – Той ни обича, много работи с нас, изключително забавен е и грижовен...“ А в друг момент режисьорът поясни: „Не можеш да направиш такъв филм без блестящи изпълнители – всички, с които аз работя, са характерни актьори, а не такива, които въплъщават своя нарцисизъм...“. Характерни и блестящи тук са и отдавнашните му сътрудници Дик Поуп (камера) и Гари Йершон (музика).

„Горчиви истини“ оставя с усещането за незавършеност и да, горчивина. Но също така и с огромното уважение към хората, готови да се взират внимателно в неволите на другите и да търсят, макар да е почти сигурно, че едва ли ще намерят. Единствената истина, която си позволява да съобщи в прав текст, е чудноват факт от миналото. До 1943-та (годината, в която е роден Лий) в Англия една жена продава време: ходи през ден до Кралската обсерватория в Грийнуич, сверява си часовника и се връща в Лондон да пласира точния час сред желаещите да го купят...

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”.