Случвало ми се е два пъти: в последния ден от фестивала да гледам нещо от подборката „Нови режисьори“ и – въпреки умората, въпреки натрупаното раздразнение от лошите филми, въпреки ярките впечатления от добрите – да се стъписам от удоволствие, все едно не съм била на кино от месеци. Първи беше победителят в раздела за 2002 г. „Хълцук“ на Дьорд Палфи; вторият е „Синята звезда“ на Хавиер Масипе, 21 години по-късно и с друга награда – тази на младежкото жури (съставено от 150-има доброволци от 18 до 25 години). В „Нови режисьори“ тази година се състезаваха 11 първи и втори творби и журито отличи „Бахадур Храбрия“ на Дива Шах. Но „Синята звезда“ се оказа народният любимец и след първата прожекция славата му се разнесе ураганно – ако имаше приз за най-препоръчвано в частен разговор заглавие от цялата програма, той щеше да го вземе с огромна преднина.
Преди половин живот в Сарагоса, когато е едва на осемнайсет, Хавиер Масипе отива при Инге Мюлер, майката на покойния си рок идол Маурисио Аснар (1964–2000), и я моли за позволение да ползва една от песните му за своя късометражка. Следва нещо неочаквано: Инге му заявява, че щом толкова харесва Маурисио, трябва да снима филм за него. И му съобщава, че Карлос Саура е пожелал лично да се заеме, но не са се споразумели. Още по-неочаквано младият режисьор взема присърце подхвърленото от майката и за има-няма 18 години го сбъдва блестящо в пълнометражния си дебют. Началото на снимките е през 2019-а, пандемията ги прекъсва, поредната аржентинска криза ги препъва финансово, но Масипе е решен да се справи, пък ако ще да доснима със смартфона си. И се справя.
Първите десет минути са измамно стандартни, малко в тях подсказва какво се задава. Скоро след това тръгва някакъв благороден разпад, нещо, което много прилича на импровизация, но няма как да е – привидната лекота, с която разказът се разпилява и връща в руслото си, на приливи и отливи, е несъмнено подплатена с много труд и солидни основания, не просто с чувство и ентусиазъм. Самият Пепе Лоренте – актьорът, роден за ролята на музиканта; висок мъж с еспадрили, бакенбарди и китара – не ангажира вниманието мигновено, а от втората минута, от която не спира да привлича с все повече оттенъци на характера, хумора и дарбите си, на отношението си към света и личния си чар. Тук не съм съвсем сигурна дали говоря за Пепе, или за Маурисио, но това не ме притеснява. Дори майката на музиканта казва, че малко след началото на филма вече вижда само сина си.
В Арагон Маурисио Аснар е нишов любимец на поне две поколения (от порядъка на нашия Димитър Воев). Прочува се по радиото, както си му е редът през 80-те, до 1993-та е фронтмен на групата „Още бири“. През втората половина на 90-те, когато се развива действието, Маурисио се лута в наркотици, мъгла в личния и професионалния си живот, неудовлетворение от средата. Докато един ден не си хваща багажа и не заминава за Аржентина – да попътува, да послуша местна музика и да посети къщата на идола от детството си Атауалпа Юпанки (до чието творчество е стигнал благодарение на компактдиск, получен като бонус с купения от майка му прах за пране). В Аржентина се отклонява от първоначалната си цел, защото попада на Карлос Карабахал (изпълняван от брат си Кути, и той звезда на аржентинския фолклор), възрастен и пренебрегван поради произхода си автор на изключително популярни чакарерас, и преживява вътрешен ренесанс – живва, захапва новите събития и новата музика с настървението на гладно дете. „Има нещо като в „Карате кид“ между един испански рокабили, зависим от дрогата, и един възрастен индианец от вътрешността на Аржентина“, както казва Масипе. Карлос взема Маурисио под крилото си и освен техники на композиране, свирене и стихосложение му показва и какво е да живееш в сплотен клан, свикнал да твори заедно...
Това поне показва филмът – колко от цялото е буквално точно и колко не е, от един момент нататък е все едно. Има хора, чиято биография е невъзможно да се разкаже по права линия. „Синята звезда“ не е документален филм, не е и мюзикъл, а художествен разказ за един непознат и същевременно универсален артист, който търси призванието си в своего рода инициационно пътешествие в Латинска Америка“ – така го определя Масипе. Включва професионалисти и натуршчици; множество пасажи от произведението му имат вкус на документална находка; едно от най-смелите и сполучливите му решения е редовно, но най-неочаквано да събаря четвъртата стена. „Защото след три сцени ще съм умрял!“, казва по някое време екранният Маурисио и залата ахва. Маурисио издъхва млад няколко дни след брат си (солиден поддържащ образ в „Синята звезда“) в самото начало на новото хилядолетие, което е тъжно и нелепо донемайкъде. Масипе обаче отказва да прекрачи в трагедията. Краят е като в театъра, когато всички „трупове“ стават от сцената, за да се поклонят на излизане, което не пречи на никого от публиката едновременно да плаче за героите и да ръкопляска на актьорите.
„Иди живей с народа, не го гледай отвън, / бъди първо човек и чак след това поет“, пее голямата южноамериканска легенда Атауалпа и бъдещата арагонска легенда Маурисио така и постъпва. Така постъпва и безстрашният дебютант Хавиер Масипе. „Синята звезда“ е трудно описуем, рядко поетичен, сърдечен и неординерен, и касае не само почитателите на даден певец или жанр, не само меломаните, киноманите или познавачите на испаноезичните светове, а по някакъв начин всички нас. Най-добре е да се гледа в хубав салон заради разкошния си звук и в любящ превод заради удивителните текстове на песните („... и слънчицето ме пареше със своите нишки от огън...“).