Преди няколко години попаднах на статия от нидерландския историк Рютхер Брехман, подлагаща под съмнение поведението на героите от робинзониадата на нобеловия лауреат Уилям Голдинг „Повелителят на мухите“ (1954). В тази книга (а сетне и филм, и тема за безчислени разсъждения и репризи) самолет се разбива на самотен остров, където избегналите смъртта пасажери – неназован брой ученици – създават микрообщество, в което бързо процъфтяват раздорът, суеверието и насилието... Науките за човека обаче водят до заключението, възразява изследователят, че не това би било естественото им поведение. И си поставя за цел да издири сходен действителен случай, за да види как са се развили нещата там. Не щеш ли, намира такъв: през 1965 г. шест хлапета от Тонга отиват да ловят риба, когато ги застига буря и ги изхвърля на безлюден остров. Те бързичко се организират и с голи ръце, много съобразителност и ясна договорка започват да произвеждат храна, да поддържат непрестанно горящ огън и да си сътрудничат по най-ефикасните начини. Остават приятели за цял живот – помежду си и с капитана, който ги открива петнайсет месеца по-късно...

В началото на прочутия си труд „Голата маймуна“ етологът Дезмънд Морис казва: „Щѐ ни се да мислим, че животинската си слабост сме преодолели със силата на интелектуалния алтруизъм, сякаш етиката и нравствеността са някакво модерно изобретение. Ако това обаче беше вярно, съмнявам се, че щяхме да сме тук днес, за да го твърдим. Ако не носехме в себе си фундаменталната биологична необходимост да сътрудничим със себеподобните си, ние никога нямаше да оцелеем като вид“. (Курсивът е мой.) Реалният епизод, който испанският режисьор Хуан Антонио Байона разказва в новия си филм „Общество на снега“, е живото потвърждение на идеите и наблюденията на Морис и Брехман; триумф на съзнателното, овладяно човешко взаимодействие, на солидарността и сътрудничеството като единствен път през безизходицата.

За „трагедията“ или „чудото“ в Андите може да не си спомняме в детайл, но няма начин да не сме чували. На 13 октомври (петък) 1972 г. малък уругвайски самолет, поел към Чили с отбора по ръгби „Олд Кришчънс“ на борда, пада в Андите, в местност от лед и скали, наречена Долината на плача. От 45-имата пътници оцеляват 29, от които впоследствие 13 умират от рани, слабост и студ. На 23 октомври властите се отказват да търсят мястото на катастрофата, понеже вероятността да намерят някого жив е практически нулева – пасажерите са с „градски“ дрехи, без провизии и на минус трийсет градуса в една от най-непристъпните планини. Да, но с ум, съдействие, приятелство и късмет 16 млади мъже намират начин да се справят повече от два месеца в тази пълна обреченост. И да предизвикат намирането си на 72-рия ден от катастрофата. В множеството разкази за събитието – художествени или документални, филмови, телевизионни и книжни – акцентът често се слага върху болезнения факт, че от един момент нататък те са принудени да ядат от труповете на спътниците си, за да не умрат от глад. За щастие, Байона накланя повествованието си към по-важното – как оцелелите осмислят ставащото и как общуват: „Не исках главното в разказа да е какво правят героите, а какво чувстват...“.

Байона се прослави през 2007 г. с нестройния си, но обещаващ дебют: зрелищния хорър „Сиропиталището“. Първият международен проект на каталонеца бе „Невъзможното“ (2012) – драматургично слаб, но пък изключително зрелищен трилър с чудно темпо. Последваха незапомнящите се „Часът на чудовището“ и един джурасик, които допълниха биографията му с още зрелищност без достатъчно съдържание. Логично е от „Общество на снега“ да се очаква много храна за очите и действително: падането на самолета и лавината, която връхлита младежите, са повече от впечатляващи за гледане. Но режисьорът сякаш за първи път е дозирал добре трясъка и тишината, материалното обилие и психологическата отчетливост. Наблегнал е на „чудото“ вместо на „трагедията“ и така „Обществото“ се е получило безкрайно по-гледаемо и честно спрямо онези, които представлява, от известната американска версия на същото, „Живи“. От голямо значение за крайния резултат са и фактът, че за сценария Байона си е послужил с едноименната книга на Пабло Виерси, бивш съученик на момчетата в Андите, събрал спомените на шестнайсетимата (La sociedad de la nieve звучи доста като „Общество на мъртвите поети“, само дето тук поетите са живи – сред най-силните сцени е именно една кратка стихотворна импровизация на неколцина от тях в корубата на потрошения самолет); постоянната консултация с оцелелите; подборът на свежи, непознати за световната публика, но отлични уругвайски и аржентински актьори. От значение е и гигантският бюджет на филма, разбира се. Специалните ефекти и гримът са дело на испанските екипи зад „Лабиринта на фавна“, „Игра на тронове“ и „Матрицата: Презареждане“, оператор е уругваецът Педро Луке, а музиката е на холивудския любимец Майкъл Джакино, носител на десетки награди за „В небето“, „Стар Трек“, „Батман“, „Джоджо Заека“.

В „Общество на снега“ са предадени правдоподобно и премерено основните положения от историята на ръгбистите в планината: след кратък анонс на типа хора, за които ще говорим (да, важно е, че са здрави и мускулести, но далеч по-важно се оказва, че са образовани, любящи и мислещи, някои и вярващи), следва заминаването, падането на самолета, осъзнаването на положението, лавината, новината за края на диренето. (Един от най-страшните моменти впрочем: спасилите се чуват по уругвайското радио, че търсенето им спира до пролетта, когато ще се възобнови, за да се намерят останките... „Ние бяхме останките! – възкликва години по-късно един от тях, Рой Харли. – И все пак новината беше добра, защото до този момент чакахме да ни помогнат, бяхме притихнали в очакване да дойде друг да ни спаси... а после, след като поплакахме и пороптахме, видяхме, че трябва сами да се оправим... Бяхме организиран екип, който работеше за една-едничка цел: да се измъкнем от ада... и всички действаха, нямаше наложени отгоре правила, просто всеки се включваше според силите си и момента...“). Следва решението да ядат загиналите си другари и съзнателното нагърбване на само 2-ма – 3-ма с мъчителната задача да разпределят плътта; накрая отчаяната финална експедиция към Чили – след десетдневен невъзможен наглед преход две от изпосталелите момчета успяват да се доберат до самотния стан на няколко пастири, които им дават храна и пращат конник до най-близкото обитавано място, за да съобщят за тях. Интересен избор на Байона е да направи разказвач зад кадър загиналия Нума Туркати (Енсо Вогринсик), „скромния герой“, както го наричат приятелите му, един от най-големите работяги и стоици в компанията, от най-обичаните и уважаваните.

За има-няма месец „Общество на снега“ закри 80-ата венецианска Мостра; беше избран да представлява Испания в категорията „Международен пълнометражен филм“ на 96-ите оскари; влезе в подборката „Перли от други фестивали“ на 71-вото издание на Сан Себастиан и спечели наградата на публиката; мина през Ситджес, където Х.А. Байона получи една от почетните награди „Машина на времето“. По всичко изглежда, че без проблем ще стигне и до нашите кина, а бидейки продукция на „Нетфликс“, скоро ще може да се гледа и на малък екран (нещо, което всячески трябва да се избегне в полза на големия, разбира се). „Никога не сме били по-добри хора, отколкото горе, в планината“, цитира Пабло Виерси оцелелите в едно телевизионно предаване. Не веднъж и два пъти във филма, и то много силно, се усеща точно това.