„Красотата е по краищата“, каза колумбийската режисьорка Лаура Мора, когато получи най-високото отличие на юбилейното 70-о издание на Сан Себастиан за втория си филм – „Царете на света“. И добави: „Да честваме живота над всичко друго!“. За отбелязване е, че тази „Златна раковина“ беше една от най-добре приетите за последните 20 години, през които следя фестивала: каквито и други предпочитания да имаха критиците и публиката, никой не може да каже, че историята на петте улични момчета от Меделин, които поемат на опасен път към своето място под слънцето, не е достатъчно храбро, живително, поетично, драматично и идейно кино, достойно за награждаване.
Преди пет години Мора участва в раздела „Нови режисьори“ на Сан Себастиан с дебютния си „Да убиеш Хесус“ – изкусен превод във фикция на собствената ѝ травма, поръчковото убийство на баща ѝ. Сега режисьорката е решила да подходи по-нелинейно, интуитивно и лирично: „Царете на света“ тръгва от едно видение – бял кон насред красивия и страшен градски хаос на Меделин (Мора обясни, че се е вдъхновила за него от стихотворенията на Махмуд Даруиш, в които конят символизира дома) – и продължава с като цяло ясна сюжетна линия, която обаче периодично се разтваря в нови видения, всяко от които може да е обективна истина, а може и да е само в главите на персонажите. За ритмичното преливане от реалност в нереалност допринасят художническите кадри на Давид Гайего, познати ни и от „Прегръдката на змията“ и „Прелетни птици“.
Тийнейджърът Браян – Ра за приятелите – живее на улиците на Меделин без семейство и покрив над главата. Един ден получава вест: някогашният иск на баба му за връщане на отнетата ѝ със сила къщичка в провинцията е удовлетворен и като единствен наследник той може да иде да си получи собствеността (малко повече за специфичните колумбийски обстоятелства казахме покрай „Маймуни“ на Алехандро Ландес, който също събира група млади натуршчици за необичайно пътешествие). Дом за бездомния! Ра щастливо съобщава новината на най-близките си – малкия Уини, Нано и Сере – и още на следващия ден всички заедно потеглят към Бахо Каука (регион в северната част на департамента Антиокия, чийто главен град е Меделин) – „девствена зона за киното“, както уточниха от екипа на филма, където по-рано не е снимано. Земя богата на злато, сребро и гори, обречена на ламтежи и насилие именно заради богатството си. В последния миг към тях се присламчва и пето хлапе, Кулебро.
Тръгват с два велосипеда, по една малка раничка и мачететата, с които доскоро са се бранили в града. Потъват в зона на мъгли, тучни безлюдни пейзажи и непривични опасности. Ра е разумът, но и мечтата, Уини е ентусиазмът, Кулебро е гневът, Сере е мистикът, Нано – балансьорът: авторката не само не крие, че техните фигури са мислени и като символи, но и го подчертава. Нано е чернокож – на него от самото начало му е най-трудно с отношението на другите, които го връхлитат с обиди и удари при първа възможност. Кулебро е толкова наежен, че е въпрос на време да пострада от собствения си заряд от бяс. След ред изпитания и волни и неволни спирки само три момчета стигат до крайната си цел.
Една от спирките е по-странна и сякаш по-тромаво вписваща се между останалите, но пък е особено красива, с отзвук от налудничавия Фелиниев кораб с оперни певци: в един момент групичката се добира до странна къща насред нищото, която се оказва публичен дом с възрастни жени в чудати одежди. Те приемат момчетата без въпроси и без помен от антипатията, с която ги посрещат навсякъде, и ги нахранват, подслоняват, прегръщат. Такава човечност или поне търпимост към тях проявяват единствено онези, които са също „по краищата“, ако използваме думите на Мора: един мъж, когото всички смятат за луд, един рецепционист травестит... „Царете на света“ (така се чувстват тези момчета, когато разбират, че могат да бъдат някъде, където да са някои – като царе на света) е изпъстрен с включвания от сънища и вътрешни монолози. „В моя идеален свят който не желае, не съществува“ – подслушваме мислите на едно от момчетата.
Както става и в действителността на Колумбия (и на другите места, опустошени от десетилетия насилие и несправедливост), в окръжния градец, където Ра и компания се явяват с документите за бабината къща, се оказва, че връщането ѝ е осуетено от юридически маневри на заинтересовани грабители. Неграмотните деца не знаят как да ги преодолеят и след огнен (буквално) изблик на ярост просто продължават към мястото. Пристигането им там е може би най-трогателният, силен момент във филма и си заслужава да премълчим защо: изненадата от намереното е донякъде предвидима, но все пак много въздействаща. За съжаление, финалният фрагмент (пореден обрат), макар и вероятно уместен за описваната реалност, е прекален и избежим за логиката на разказа. Пред разказвачката в края има два пътя – към надеждата и към безнадеждността. Неин избор е да тръгне по втория, след като през цялото време е поддържала възможността за първия. И този избор изглежда по-конвенционален и инертен, отколкото което и да било друго решение на Мора за цялото повествование.
„Тя много добре ни разбра... а не е лесно да ни разбереш“, каза за режисьорката едно от момчетата на емоционалната пресконференция след първата прожекция на филма, а друго обясни, че да се снима, за него е било „да си освободи душата“. Има нещо дълбоко вълнуващо и важно в това, че един изключително женски екип е снимал история за мъжете и мъжкото в страна, морално и физически съсипана от крайно мъжки конфликти, но пътем е изтръгнал от драматичните им обстоятелства в живота няколко млади хора, чиито изгледи за бъдещето преди „Царете на света“ са били далеч по-мрачни. Доброто кино прави и това.
Фотография от награждаването: Алекс Абрил
