Има автори на рисковани творби, които стоварват поетия риск върху героите си. Или върху публиката. Върху определена култура, общност или епоха. Върху сътрудниците си. Върху киното. А има и такива, които рискуват за своя сметка. Един от последните, струва ми се, е Улрих Зайдъл, австрийският любител на трудните теми, неуютните ситуации, непривлекателните гледки и душевните лутания, който дълбае навътре в най-студените самоти и се докосва до красотата по ненадейни начини. „Намерението ми винаги е зрителите да видят сами. Аз не съдя, просто показвам как хората се държат в копнежа си за щастие. Ако зрителите имат проблем с моите филми, те може би имат проблем и със самите себе си“, отбелязва той в едно интервю. Новият му филм „Спарта“ (отново в сценарно съавторство със съпругата му Вероника Франц), участник в интересната конкурсна селекция на тазгодишния Сан Себастиан, е типична Зайдълова творба – умело разказана, объркваща, подплатена с тъга, чувствителна към нелепото, ранимото и неволно смешното.

Както и в случая с „Рай“ на Зайдъл, замислен като една история, но разраснал се до трилогия, „Спарта“ е парче от по-голям проект, премиерата на първата част от който, „Римини“, се състоя на тазгодишното „Берлинале“. „Римини“ и „Спарта“ са снимани и монтирани дълго и в крайна сметка разказват самостоятелно перипетиите на двама залязващи братя, чиято майка е починала неотдавна и чийто дементен баща е в дом за стари хора в Австрия: този от „Римини“ е изпаднал естраден певец, този от „Спарта“ работи нещо неопределено в румънска фабрика и изпитва все по-неовладяна страст към детството. Да бъде с деца, да гледа деца, да играе с деца, да се гушка в деца. И може би още нещо, но то е само в хоризонта на очакванията на публиката, не и на екрана.

Евалд (Георг Фридрих) не блести с нищо специално – нито външност, нито красноречие, нито артистизъм, нито каквато и да било значимост. А и „Спарта“ не е украсена или стилизирана като „Лолита“ или „Смърт във Венеция“ (като изключим характерните за погледа на Зайдъл кадри трофеи, в които някакви външни или вътрешни архитектури стават с хармонията си вълнуващ противовес на човешкия хаос). Вероятно именно заради това колебливото, но подозрително държание на главния герой буди в критиците на филма такава остра реакция, каквато нито един от безчислените актове на пряко насилие или унижение в киното отдавна не предизвиква. И това е много смущаващо. Зайдъл показва следното: Евалд живее като куче с подвита опашка в чужда страна, чийто език още не е овладял. С приятелката си сервитьорка не успява да прави секс, макар и да се старае, а общи теми за разговор сякаш нямат. Един ден си вдига чукалата и потъва в провинцията, където намира запуснато училище. Такива има много – в едно му се удава да се засели и да направи школа по джудо. За местните момчета, 6-7 на брой, повечето от бедни семейства на алкохолизирани родители. Школата се сдобива с името „Спарта“, децата помагат в почистването и заграждането ѝ, ходят редовно, боричкат се под инструкциите на Евалд, къпят се заедно. Паролата им е „молон лабе“ – „ела си ги вземи“, думите, с които цар Леонид отвърнал на подканата на Ксеркс спартанците да предадат оръжията си.

Ситуацията, разбира се, е все по-притеснителна, но се разпада не по причината, по която бихме очаквали това да се случи. Зайдъл е достатъчно коварен да покаже как Евалд не прави нищо осъдително (всичко прекалено е в собственото ни въображение) – дотам, докъдето стига погледът ни, той е от помощ за тези деца. Коварството (или майсторството) на автора ни кара да видим в не един случай и терзанието на Евалд, външните изрази на нещо, което много прилича на вътрешна битка. Сходно са конструирани и появите на бащата – той е едновременно противен с постоянните си нацистки поздрави и спомени, и трагичен заради старческата си чупливост, често преливаща в детинска безпомощност. Неслучайно последните моменти от филма той припява песен за зимните пътеки и вика майка си с гласа на изгубено момче...

През 1982 г. Зайдъл прави късометражка за традиционния абитуриентски бал в градчето Хорн и е отлъчен от филмовата академия, в която учи. Четиресет години по-късно историята някак се повтаря. В началото на септември 2022-ра списанието Der Spiegel вдигна шум за неидеалните условия, при които уж е сниман „Спарта“ (огромната част от твърденията в материала бяха опровергани впоследствие, но опровержението сякаш не се чу под внезапния вик: „Зайдъл е направил филм за педофил, а родителите на сниманите деца май не са били напълно наясно с това“). Като резултат фестивалът в Торонто отмени прожекциите на „Спарта“, които беше предвидил. Хамбургският Филмфест го остави в програмата си, но пък се отказа да удостои Зайдъл с вече обявената почетна награда. Директорът на Сан Себастиан Хосе Луис Ребординос се заинати: „Не бива да допускаме презумпцията за виновност да измести тази за невинност!“, и филмът беше прожектиран по план. Тук обаче режисьорът анулира идването си да представи „Спарта“ с аргумента, че не иска да измества фокуса вън от киното. Едно добро нещо произтече от тази какофония и то беше разяснението, което Зайдъл публикува на страницата си – добре осъзнато, премерено и интригуващо, какъвто впрочем е и филмът му: „В работата си винаги съм се старал да изследвам противоречията в нашите мисли и действия, които са самата ни същина на хора. Давам си сметка, че мирогледът ми като артист и начинът, по който го прилагам във филмите си, е напълно в разрез със съвременния цайтгайст, който изисква опростено, оголено от контекст „или-или“, въпреки че „и-и“ изразява нашия опит много по-добре. Всичките ми филми, цялото ми творчество е призив за емпатия към битите и падналите, маргинализираните и отхвърлените. Вместо да ги бичувам морално, аз настоявам те да бъдат видени като сложни и дори противоречиви човешки същества“.