Чилиеца Себастиан Лелио е най-вероятно да познаваме покрай наградения на „Берлинале" 2013 „Глория“ (или американския му римейк с Джулиан Мур) и спечелилия „Оскар“ „Фантастична жена“ (2017). И двата сюжета бяха дело на сценариста Гонсало Маса; и двата се занимаваха с възможностите за независимост и за щастие, които обществото дава на две жени, нетипични за центъра на вниманието в киното: едната на почти 60, другата транссексуална. В най-новата си творба, „Чудото“, Лелио се отклонява от успешното си сътрудничество с Маса, за да адаптира за широкия екран едноименния роман на живеещата в Канада ирландка Ема Донахю („Стая“). И вместо малко тихо чудо като досегашните си филми, прави голям международен фокус. Което донякъде обяснява защо „Чудото“ – при все че беше радушно приет от критиката – си тръгна без награди както от фестивала в Торонто, така и от Сан Себастиан, където се състезаваше за „Златната раковина“.

„Чудото“ – програмиран от Netflix за средата на ноември – разказва за милосърдната сестра Елизабет, наскоро завърнала се от мисията на Флорънс Найтингейл в кримските лазарети (векът е ХIХ, бедността на хората – незаобиколим фактор във всичко). Специалната ѝ медицинска подготовка става причина да бъде поканена като арбитър на едно мистериозно явление чак в Ирландия, която все още изплува от ужаса на Големия глад: 11-годишната Ана е спряла да яде от седмици, но не умира. Светица ли е тя, както им се ще на разпалените вярващи от околностите, които прихождат да се докоснат до чистотата ѝ, или жертва, или шарлатанка? Съвет на знатните местни мъже, сред които свещеникът и лекарят, решава да ангажира в течение на две седмици една представителка на науката (Елизабет) и една на вярата (монахиня с епизодична, патерична роля), които да бдят край момичето и да установят за какво всъщност става въпрос. Семейството на Ана не е въодушевено, но се съгласява, и експериментът започва.

Докато в реалността истината за подобен случай няма алтернативи, в изкуството разказвачът спокойно може да се насочи и към фантастични версии на ставащото. Голямата „хитрина“ на филма (а както изглежда – и на книгата) е, че вероятност за свръхестествен феномен до един момент наистина съществува, обаче „чудото“, което се разиграва в крайна сметка, е естествено и разбираемо. За съжаление, добре намислената обща рамка постепенно се отрупва с излишества. Научаваме драматично за скрития план на майката да не спира подхранването на дъщеря си, така че тя да оцелее. После, също толкова драматично, разкриваме желанието ѝ малката да не оцелее. Твърдите ѝ подбуди се преобръщат като по чудо, което впрочем става и с непоклатимите убеждения на самата Ана. Но тъй като именно крайните възгледи движат това действие по необичайния му път, рязката смяна на посоката им прави нещата хаотични. Единственият обратен завой в мотивацията, който стои органично, е този на Елизабет – тя отначало е абсолютно решена да се бори за яснота, но след общуването с детето започва да държи повече на него, отколкото на възложената ѝ задача. Има поне още един обрат в намеренията, но бидейки у персонаж с несъществена функция (ненужния за повествованието репортер, с когото още по-ненужно и възбулевардно Елизабет намира любовта), минава без тежки последици за логиката.

Друго особено ненужно в „Чудото“ са многократните намеквания за изтерзана душевност и огромна лична загуба у милосърдната сестра – нима ако не е загубила собственото си дете, зрителите няма да повярват на острото ѝ състрадание към „чуждото“? В тази постановка, която предполага триенето между враждуващи възгледи за света да породи вълнуващи диалози, тези и антитези, щурмове с доводи и контраофанзиви, общуването е преобладаващо семпло и скучно (заради темата неизбежно се сещам за ирландския филм на Стив Маккуийн „Глад“, който въпреки страховитата си мълчаливост блестящо съумя да облече в думи своя носещ сблъсък на идеи). Като добавим въведение и финал, които нарочно, неоправдано претенциозно подлагат под съмнение искреността на цялото, се получава един красив за наблюдение (майсторството на операторката Ари Уегнър знаем от „Силата на кучето“ и „От плат и кръв“), но стандартен занаятчийски продукт.

Флорънс Пю като милосърдната сестра Елизабет е точно толкова притегателна и правдива (много!), колкото във всяка своя роля от първата в забележителния „Лейди Макбет“ (и там впрочем съсценаристка беше Алис Бирч, която участва в скрипта на „Чудото“). Но – както си пролича и от излезлия успоредно „Не се тревожи, скъпа“ на Оливия Уайлд – една Флорънс не стига.