Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”
Точно толкова интересно е, колкото звучи: в началото XVII в. Уилям Шекспир пише “Лейди Макбет”, гениална драма за престъпление и наказание по пътя на сляпата амбиция (за власт), толкова руска тема, че през ХIХ в. Николай Лесков, търговец, публицист и писател, си послужва саркастично със заглавието на английската пиеса, за да назове един свой трагичен очерк за престъпление и наказание по пътя на сляпата амбиция (за любов) – “Лейди Макбет от Мценска околия”. През 30-те години на миналия век Шостакович и либретистът му Александър Прeйс превръщат мценската убийца в оперна героиня, но заради джазовостта на “трескавата й, припадъчна музика” и “дребнобуржоазното й новаторство” след няколко години по съветските сцени операта първо е забранена от партията, сетне върната в редактиран вид – в оригиналната си цялост е възстановена чак през 70-те и то в Лондон. Междувременно се появяват куп екранизации по Лесков, като най-известна е може би тази от 1962 г. на Анджей Вайда – “Сибирската лейди Макбет” (с югославски състав и Оливера Маркович в главната роля). През 2015 г. английският театрален режисьор Уилям Олдройд решава да преведе в дебютния си филм сюжета от царска Русия в сюжет от викторианска Англия и го прави по най-забележителния начин досега.
Стъпките в греха на креещата без храна за сърцето и ума Катрин Лестър (Флорънс Пю) и грубоватия, хубавичък хитрец Себастиан (Козмо Джарвис) следват вярно тези на отегчената Катерина Измайлова и вулгарния ратай Сергей. Тук са и скучният, неприязнен възрастен съпруг, който гледа на невестата си като на нежелана придобивка, и злият богат свекър Борис (прекрасен, Дикенсов Кристофър Феърбанк), който очаква от нея продължение на рода и нищо повече. Тук са “тегленето на свинята”, отровната вечеря, забравеният в чуждата спалня колан, злополучно появилото се дете... Сценаристката Алис Бирч (и тя подобно на Олдройд идва от театъра) е добавила само една по-съществена разлика – образа на слугинята Ана. Направила го е толкова добре, че въпросната героиня се превръща в нещо изключително любопитно: жив реквизит без собствена воля, но с осезаемо и често използвано от другите присъствие; пулсираща емоционална линия, която бележи нивото на всеобщото падение; нямо тъмно място, където заглъхват всички викове на възмущение, удоволствие, ярост и ужас; четвърта и най-страшна жертва на бесовете не само на Катрин, но и на епохата.
“Катерина Лвовна караше двайсет и четвъртата си година; на ръст бе невисока, но стройна, с шия като изваяна от мрамор, заоблени рамене, твърда гръд, право, тънко носле, черни, живи очи, високо бяло чело и черни до синьо коси. Омъжиха я за търговеца Измайлов от Курска губерния, но не по любов или някакво влечение, ами така – защото Измайлов поиска ръката й, пък тя беше бедна мома и не можеше да придиря...” Филмът също започва със сватбения ден и от първата секунда се центрира върху главната героиня. Тя отговаря на Лесковото описание, но е доста по-млада, още тийнейджърка, което добавя важни нюанси към всичко последващо: Катрин копнее за движение, за възторзи, за простор. Тя не е духовна личност, пленена в материални обстоятелства (Лесков се постарава да подчертае, че не е по книгите и на това се дължи голяма част от скуката й), а първосигнално момиче, пленено в скован от многовековен и все по-безумен етикет свят на властни мъже. И това, което се случва, е, че започва да си отваря място за съществуване по мъжкия начин – със сила. Или по думите на Олдройд: “В традицията жени като Катрин страдат мълчаливо, вехнат или се самоубиват. Но тук ние имаме млада главна героиня, която се бори за независимостта си, сама решава своята съдба по кръвопролитен начин...”
Флорънс Пю е съвършена в ролята си – малка английска Скарлет Йохансон със сладка външност на девойче и смущаващ плътен глас, който произнася упорити къси изречения; малка бойна Скарлет О’Хара, пристегната с корсет, но без шанс за танц и авантюра. И малко лейди Чатърли, и малко Лукреция Борджия. Другото, което е съвършено в този филм, са ритъмът (монтажът на Ник Емерсън!) и буквално всеки кадър, красив като картина (операторка е Ари Уегнър, Джаклин Ейбръхамс – художник на продукцията): Катрин със синята рокля на дивана, Катрин с шанжанната рокля в трапезарията, гората, мускулестата рижа котка, нахвърлянето на двете млади тела едно върху друго... Цветовете, композициите, предметите и дрехите отпреди век и половина, съвестно набавени или пресъздадени за продукцията, разположението на телата в пространството – за последен път на този фестивал такова Вермеерово пиршество гледах преди повече от десет години в “Момичето с перлената обица”(и пак Скарлет Йохансон). Подробностите са премислени, значещи, наситени: моментът с целувката по носа (“само съпрузите се целуват така!”); кадърът с Катрин в траур до изправения ковчег на свекър си... Още от заглавието в началото – смелите бели букви на фона на мъгливия албионски пейзаж – до самия край “Лейди Макбет” е вълнуващ урок по кино. Дали самата история ви се струва прочувствена или противна, поучителна или незначителна – няма значение. Филмът грабва и не пуска и балансира недостига на едно или друго в сюжета с всичко, което това изкуство може да предложи.
