Американският актьор Фран Кранц (1981) има десетки участия в киното и телевизията – като се започне с мярване в „Дони Дарко“, мине се през много второстепенни роли в неособено популярни заглавия и се стигне до една от главните в пародийния хорър „Хижа в гората“. В този свой кариерен връх Кранц влиза в ролята на „глупеца“ (редом със „спортиста“, „блудницата“, „девицата“ и „зубрача“) – напушен, весело неадекватен, с нелепа прическа и функция на клоун в колежанската компания, която отива да бъде изтребена в стара къща, пълна с кошмари. Както е лесно да се допусне, глупецът се оказва мъдрец и единствен съобразява не само как да оцелее, но и защо понякога оцеляването не е най-очевидният изход... Десет години по-късно същият Фран Кранц дебютира като сценарист, режисьор и продуцент на хиперреалистична киноистория, посветена на един напрегнат разговор именно за смисъла и измеренията на оцеляването. Филмът му, селектиран първо в Сънданс 2021, е типичната „малка“ творба – независима от студиа и спонсори, с микробюджет, камерно изпълнение и трудна тема, изнесена до голяма степен в диалога, без саундтрак, екшън, международни звезди и специални ефекти, с нула изгледи да стане сензация и да привлече голяма публика. Той също така е най-солидният филм, който имах шанса да гледам тази година, в която отразих Кан, Карлови Вари и Сан Себастиан, а и миналата, когато виртуално посетих Анси, Ситджес и Талин. Най-умно построеният и най-трайно белязващият.
„Няма много полза от Вселената и от милиардите звезди, и от планетата Земя, ако няма кой да ги види. Вие сте публиката. Тук сте, за да присъствате и да се възторгвате. И има много за виждане, много за възторгване. Това ви е работата. Това трябва да се съдържа в делата ви, в разказите ви. Иначе просто се омитайте и ни оставете да живеем. Ако искате да сте циници, да сте песимисти, няма надежда за вас, аз не мога да ви помогна... Ние сме тук, за да станем свидетели на чудесата“, казва Рей Бредбъри на един писателски симпозиум. Ако трябва да поделя хората, които правят кино, на свидетели на чудесата и циници песимисти, Фран Кранц ще е начело на първите.
Заглавието на английски е Mass и е толкова прецизно избрано, че не позволява директен превод също както съдържанието не позволява директен коментар. Действието се развива в задно помещение на църква, където две двойки са се разбрали да се срещнат за крайно нужно, но неясно доколко възможно обсъждане на онова, което ги свързва. Заради църковния декор mass спокойно може да значи „литургия“. Другите значения обаче – „грамада“, „масов“ и пр. – не остават изключени и скоро изместват обредното. Кое от тях е окончателно, дори няма нужда да се изяснява. „Не помня да сме спали между снимачните дни и не помня камерата“, казва единият от актьорите, Джейсън Айзъкс. На прожекцията в Сан Себастиан залата беше застинала в онова рядко, но фантастично за съвместно преживяване мълчание, което е толкова плътно, че може да се докосне.
„Разговорът“ (да го озаглавим така на български) борави с най-тъмната материя на гнева, вината и отчаянието, за да произведе светлина. Пътят, по който минава – сложно, търпеливо, логично, – не бива да се разкрива предварително, защото една от най-ценните му черти е неговата непредвидимост, постоянното му олюляване на ръба. Киното обича залозите на живот и смърт, но рядко рискува със сюжети, в които екстремно застрашено е не телесното съществуване на човека, а възприятието му за реалност, смисъл, мяра, близост, бъдеще. За по-кинематографично се смята героят да се постави в положение сам да си отреже крайник, да убие близък, да подпали град, отколкото да се вкара в режим на абсолютна осъзнатост. Истината е, че разправата с плътта е по-лесна, по-изобразима. „Разговорът“ обаче прави всички трудни избори и не греши. Разтърсващо изживяване е да попаднеш във филм, в който и екипът, и персонажите влагат целия потенциал на умовете и на опита си в мислене и общуване вместо в художествени трикове.
Времето на разказа е след събитието, с което би се заело конвенционалното кино, и превръща в събитие обсъждането му: ход на Кранц, който в началото изглежда самоубийствен, а в края – единствено верният. Голямата шумотевица е отминала преди години и чувствата са ферментирали многократно. Дали ще се превърнат в цяр, или в отрова, зависи от събирането на четиримата събеседници и от начина, по който ще се справят с доосмислянето на немислимото. „Разговорът“ не е театър за екрана с игра, условности и бутафории, а пряко предаване от бойното поле, в което не се чувстваме воайори на сигурно място, а преки участници. „Нямах избор – казва Кранц в едно интервю, което не бива да се чете преди гледането на „Разговорът“, но после е задължително. – Тази тема взе връх в живота ми. Не съм се захващал да я разучавам с цел да правя филм – започнах да чета по въпроса, понеже изпитвах тревога и потребност да узная повече.“
Тримата почти комични поддържащи образи (двама служители от църквата и една социална работничка) са „сякаш заети от друг филм“, за да обезпечат топъл, сигурен коридор за влизане и излизане от ситуацията в центъра на повествованието. Репетициите продължават само два дни и половина, колкото актьорите в главните роли (безкрайно различни и еднакво възхитителни Марта Плимптън и Джейсън Айзъкс от едната страна, а от другата – Ан Дауд и Рийд Бърни) да усвоят и променят героите си, без обаче нищо от реакциите им да стои като заучено. Операторът Райън Джаксън-Хийли се вдъхновява за движенията си из клаустрофобичното пространство на бялата стая от картините на Лушан Фройд, фотографията на Ринеке Дейкстра и работите на Ханеке и Озу. Светлината и някои предмети са част от „дейните“ елементи на постановката. Любопитството на автора към трудните разговори се корени в една книга за Комисията за истината и помирението в Южна Африка, прочетена в студентските му години – „Няма бъдеще без прошка“ на нобеловия лауреат Дезмънд Туту. „Иска се толкова много кураж и честност да седнеш срещу човека, към когото изпитваш вина или омраза, за да оправите отношенията си. Това е толкова красиво, смело и достойно, че ми се прищя да го въздигна“, казва Кранц. Има много детайли от генезиса и изпълнението на „Разговорът“, които могат да се изредят тук, но на фона на крайния резултат те стоят като безжизнена купчина от данни, а говоренето за тях – като дребнава инвентаризация. Този филм трябва да се преживее.
През 1955 г. Чарлз Лотън (1899–1962), незабравим характерен актьор, решава да влезе в амплоато на режисьор и прави „Нощта на ловеца“. Филмът е касов провал, но и един шедьоврите на световното кино. Думите на Лилиан Гиш за протичането на снимките приличат много на тези на актьорите на Фран Кранц в „Разговорът“: „Не сме имали дори миг съмнение в това, което вършим, или в начина, по който го вършим...“. Дано Кранц да не остане, както Лотън, само с един филм като режисьор. При все че един такъв е предостатъчен.
В Сан Себастиан „Разговорът“ спечели с голяма преднина наградата TCM на младежта (гласувана от 75 млади хора между 18 и 25 години измежду всички селектирани в раздела „Нови режисьори“ и всички първи и втори творби от „Латинохоризонти“). А докато публикуваме тази рецензия, взе и голямото отличие за пълнометражен игрален филм в Удсток, както и наградата на публиката в Пусан.
