Нови Варна: така се казва селцето, което семейството на 13-годишната Киона трябва да напусне презглава едно лято, за да избяга от лошите – еднакви в униформите и безпричинната си омраза – през девет планини в десета, отвъд голямата вода. В „Преходът“ – първи пълнометражен филм на художничката Флоранс Миаил (1956); копродукция между Франция, Чехия и Германия – се чуват имена, които напомнят на съществуващи места, епохи и култури, но те всички са омесени в свят с общ език и без държавни граници, където противостоянието е между рой групи от цветни хора и техните мрачни гонители.

Макар и без репери, които да ни заковат на определено място на картата или в календара обаче, всичко става ясно. Киона е на път от началото до края на историята, без никъде вече да е своя, без никъде да посмее да остане. И по пътя опознава тормоза, измамата, страха, болестта, глада, безпризорността, трафика на хора, бежанските лагери. Насилниците наричат жертвите на своя безсмислен гняв „вредители“ – дума, която нацистите са използвали по адрес на евреите. Филмът е посветен на бабата на Миаил, избягала от Одеса в началото на ХХ век. Но „Преходът“ не е закотвен към само едно течение в безумието, към само едно местопрестъпление, към само една клика от канибали. И това именно го прави идеална възможност за осведомяване чрез вживяване за всеки, който още не е напълно наясно с базовия механизъм на тъпата агресия и с адовите кръгове на изгнанието (децата в училищна възраст например, но и твърде много възрастни).

Историята, мислена и придвижвана стъпчица по стъпчица през последните петнайсетина години, е подредена по всички правила на вълшебната приказка от авторката на детски книги Мари Деплешан, съсценаристка на Миаил. Имаме сестриче и братче, изгубени в гората (Киона се откъсва от семейството си с по-малкия Адриел, с когото по-нататък, устремени към далечното място Арката̀, където се надяват да се съберат с близките си, двамата се губят и намират, и трогателно се опитват да се грижат един за друг). Имаме вълшебен помощник – старица, която спасява Киона от бяла смърт, а в титрите фигурира като Бабаяга. Имаме и съчувстващо животно – сврака, която се явява като благотворен придружител във всички етапи от пътешествието. А магичният предмет, който като по чудо остава докрай у главната героиня, е скицникът, подарен от баща ѝ (скиците вътре възпроизвеждат тези от ранните години на майката на авторката). От друга страна, имаме и типични за юношеската литература елементи – пробуждане на тялото; първи сърдечни привързаности и колебания; осъзнаване на собствената отговорност.

Там, където повествованието се движи в по-скоро очевидни и традиционни коловози, вълнение внасят драматичната, тържествена музика на Филип Кюмпел и разбира се, по фовистки ярките картини – неслучайно „Преходът“ спечели диплом от журито на тазгодишния фестивал на анимационното кино в Анси (вече писахме за друг от отличените там, „Слънце мое Маад“). От време на време щрихите и цветовете се подреждат в кадри с изключителна красота (зимните пейзажи! цирковите сцени! наброските в скицника). Но дори и когато са по-обикновени, те не са скучни. И е забележителна способността на анимацията да стилизира и артистично да осмисля бедствията – пожарищата, колоните от изнурени човешки същества, самоделните барачки на бездомните деца.

В едно чудесно видеоинтервю с Флоранс Миаил онлайн може да се види и чуе как тя прави своята „движеща се живопис“ от първия си късометражен филм „Хамам“ до „Преходът“: рисува, снима, нанася корекции в нарисуваното, пак снима, променя го още малко и така стотици пъти наред... Има нещо много поучително (и утешително, и закономерно) и в личния ѝ преход от боите до анимирането; от самотната работа до екипа от петнайсет съ-рисувачи; от частната семейна травма до универсалната история (разказана именно с нейния глас зад кадър), която заживява свой живот по фестивалните екрани.