През 1996-а Алехандро Аменàбар, студент в специалността „Медии и комуникации“ на мадридския университет Комплутенсе, дебютира в киното с „Дипломна работа“ – разказ за студенти от „Медии и комуникации“ на Комплутенсе, които вместо дипломна работа започват разследване около един snuff филм. „Дипломна работа“ взе седем от националните награди за кино „Гоя“, а 24-годишният Аменабар, самоук сценарист, режисьор и автор на музиката, който така и не се дипломира, се превърна в детето чудо на испанската кинематография. Стилът му – тревожен, хладен, оголен от иберийски колорит – беше нещо невиждано дотогава у автор от тези ширини. Публиката и пресата повярваха на Аменабар и той не ги подведе с втората си история, „Отвори очи“ (1997), която си играеше с разминаващите се реалност и представа за реалност на своя главен герой и се доближаваше повече до Хичкок, отколкото до традициите на испанското кино. Логично филмът пое по световните фестивали и стигна до Щатите – там Том Круз купи правата за римейка му и това решение доведе до два филма от 2001-а: „Ванила скай“ на Камерън Кроу (по-скучната американска версия на „Отвори очи“ с Том Круз като главен герой и Пенелопе Крус в ролята си от оригинала) и „Другите“ на Алехандро Аменабар (успял да привлече Никол Кидман в централната роля покрай преговорите със съпруга ѝ).
Круз и Кидман се разделиха, Круз започна връзка с Крус (която именно така доби отвъдокеанска популярност), а Кидман излезе от орбитата на бившия си съпруг и доби самостоятелния звезден статус, с който я знаем днес. Най-важното за Аменабар беше, че с „Другите“ – зрял, отлично проведен разказ за едно свръхестествено съжителство – той стана автор от световна величина. Пикът в кариерата му дойде с възхитителния „Морето в мен“ (2004), екранна адаптация на живота и убежденията на парализирания испански моряк Рамон Сампедро (бляскаво изпълнен от Хавиер Бардем), която и досега държи рекорда по спечелени „Гоя“ (14), а в крачка взе и наградата на журито във Венеция, Златен глобус, Оскар и какво ли още не. След този момент възможностите на Аменабар да прави каквото си пожелае в киното се увеличиха неимоверно, но както често става в такива случаи, качеството на продукцията му падна: последваха историческата драма „Агора“ (2009), с Рейчъл Уайз като древногръцката учена Хипатия, и „Регресия“ (2015) – тривиален американски трилър с уж психологическа подплата.
Съвсем закономерно очакванията към „Докато трае войната“, седмия пълнометражен филм на Аменабар, включен в основната програма на 67-ото издание на фестивала в Сан Себастиан (20–28 септември 2019), са много високи: от 15 години режисьорът не е снимал на испански и горе-долу от толкова не е правил нищо, което да спре дъха. А сега се е захванал да снабди с предистория и да облече в плът един славен епизод от безславната Гражданска война в Испания, а именно: онзи момент, когато на великия философ Мигел де Унамуно му се налага да произнесе пред аула, пълна с войнствени примитиви: „Venceréis pero no convenceréis“, „Ще победите, но няма да убедите“ (снимката по-горе е именно от излизането му от това събитие)... Ако трябва да изредя основните причини, поради които филмът се е получил разочароващ, бих посочила следните три. Първо, Унамуно е голяма като лъжица за сценаристи (самият Аменабар и Алехандро Ернандес), лишени от неговия мисловен потенциал и неспособни да направят диалозите му необикновени, а фигурата му – изключителна. Второ, „Докато трае войната“ няма да има и половината от търсения си смисъл извън испански контекст. Трето, филмът е свръхконвенционален и в него „докарването“ на грима, костюмите и детайлите от обстановката сякаш отнема повечето енергия на авторите, а строените масовки (застинали в очакване някой да си произнесе репликата или да си изпълни жеста) и нетърпимо сладникавата музика (писана от самия Аменабар) създават трайно усещане за фалш, за обречен опит за възстановка.
В началото на 30-те Испания става арена на ожесточена битка на фалангисти срещу републиканци (или както главният герой на Аменабар казва: „фашисти срещу болшевици, вдлъбнатото и изпъкналото лице на една и съща душевна болест“) – безчинствата и от двете страни са много, а когато първите, начело с бъдещия десетилетен диктатор Франсиско Франко, надделяват, техните се умножават до безкрай. „Завръзката“ за бъдещата тоталитарна система е през 1936 г., когато Франко става генералисимус и поема управлението на държавата. В т.нар. Ден на расата, на 12 октомври, неговият сподвижник, генерал Хосе Милян-Астрай е в университета в Саламанка и възмутен от нещо, изречено от ректора Унамуно, скача и изкрещява лозунга на фалангистите „Да живее смъртта!“. Унамуно, погнусен, отвръща, че се намират в храма на знанието, неговия храм, и добавя няколко думи, поантата на които е именно: „Ще победите, но няма да убедите“. Това е анекдотът, а филмът е негова илюстрация. Няма нищо за научаване междувременно (освен може би сръчността на Унамуно в оригамито или трогателното изречение, с което си спомня своята покойна съпруга: „Тя ми беше съпруга, но ме наричаше сине“), нищо за разкриване, никакви вълнуващи творчески решения и в крайна сметка – малко за съпреживяване.
Пълната предвидимост на сюжета за всеки, който знае за случката – впрочем недокументирана в запис и напоследък разглеждана като художествена измислица, – можеше да се компенсира с нещо интересно и ново в трактовката (мисля си за празника, който беше „Неруда“, да речем), но тя е скучно праволинейна и повтаряна хиляди пъти. Актьорът Кара Елехалде прави от своя Унамуно неуверен старец (и не, нямам предвид възрастта, а определена безсилна, кисела сенилност, която може да те сполети и на 30) и лошото е не играта му, а това, че в така поставения образ не се вижда никаква предпоставка за грандиозност или отзвук от дълбочина. Едуард Фернандес е жив, гръмогласен и очарователен в отвратителността си Милян-Астрай, а Санти Прего е мишкоподобен Франко, който винаги се ослушва стреснато, но се шмугва напред при всяка възможност. Второстепенните персонажи са мислени второстепенно, особено бледо са „нахвърляни“ жените: хубави, хлипащи, допълнителни.
Испанците, още необговорили и неархивирали Гражданската война, прегърнаха този филм, който прилича повече на учебно пособие, отколкото на фестивален състезател, медиите го похвалиха щедро и отсега мога да предвидя поне няколко „Гоя“. Но се боя, че извън Испания той няма да сработи ефикасно, защото от двете части на историята – локална конкретика и универсална драма – набляга повече на първата (неща, които няма да се разберат: какво е значението на променящите се цветове на знамето, използвано за символично откриване и закриване на филма; каква е връзката на всеки от лагерите с религията и с монархията и защо това е важно; защо Унамуно не бива убит като Гарсия Лорка малко преди това, а е оставен да умре от собствена смърт в последния ден на същата година и т.н.). „Мислехме, че фашизмът е нещо от миналото, от филмите“, каза Аменабар на пресконференцията, за да обясни защо му се е сторило важно като ректора на Саламанка да стане и да направи нещо, с което да отрезви „необузданите страсти и липсата на уважение“ наоколо. „Цялото ни поколение мина през Гражданската война на пръсти“, добави.
Каузата е добра, но сама се оборва с посредствен резултат. Когато се прави история за национален герой, чиято сила са словото и мисълта, е хубаво ресурсите на разказвачите да са минимум колкото тези на разказвания, иначе възхвалата се получава в негов ущърб. Философията на Мигел де Унамуно се чете леко като художествена литература, без това да отнема от сериозността ѝ. Има един чудесен сборник на български, „Есеистика“ от 1983 г., в превод на Тодор Нейков и с встъпителна студия от Исак Паси – и в най-сложните си части той е много по-занимателен от гледането на този филм, така че горещо препоръчвам него.