Първите минути от "Мълчанието на другите" на Алмудена Караседо и Робърт Бехар властно и бързо въвеждат в ситуацията – възрастна жена вчесва бялата си косичка и с мъчителен шепот изрича: “Бях на шест, когато взеха майка ми.” Смърт, шепот, очакване – този документален филм е за това. И до края му ще научим много неща. Например как огромни безчинства могат да останат безнаказани с десетилетия, но не могат да се потулят завинаги. Как злосторниците се помнят с отвращение, не със страх. Как жертвите си имат имена и лица и “жертва” не е някакво житейско амплоа или дамга, а черна дупка, в която могат да пропаднат всички. Възрастната жена от първите кадри се казва Мария и е от героите, към които ще се привържем най-много в този труден, но и окриляващ час и половина. По-нататък със същия шепот ще я чуем да казва: “Не търся отмъщение, просто искам останките ѝ, за да я погреба при мъжа ѝ”. Майка ѝ, обикновена селска жена навремето е заловена под идиотски предлог, унизена публично, убита без съд и изсипана с други голи тела в масов гроб, където лежи и до днес под една крайпътна канавка. “Когато на жабите им порасне козина”, тоест на куково лято – такъв отговор получава бащата на Мария от властите, когато моли да върнат костите на майка ѝ. Мария е вече в залеза на живота си и отговорите са по-любезни, но положението е същото... Говорим за съвременна Испания и за превратен исторически момент, сега, в който обществото най-сетне започва да осъзнава какво му се е случило през ХХ век и да го нарича с необходимото име. Индиректно говорим за всички страни, където държавата е вилняла над гражданите, включително и България (да видим кога нашият шепот ще се превърне в глас). Говорим за някои типични черти и прояви на човека – част плашещи и гнусни, част възхитително прекрасни.

В самия край на 30-те години на миналия век в Испания военните правят преврат и избухва Гражданската война. Тя трае три години и оставя незараснали и до днес рани. След нея държавата е възседната от диктатора Франсиско Франко (подпомогнат от монархичната институция и католическата църква) и чак до смъртта му през 1975 г. там систематично и административно уредено се практикуват всякакви престъпления срещу живота, цялостта, достойнството и бъдещето на гражданите: точно толкова, че напрежението да не избухне в нова война, но и точно толкова, че травматичното наследство от този период да е с епични размери. През 1977 г. за първи път се гласува свободно, настава преход и демокрация (по добре познатия ни от 90-те хаотично-неадекватен начин) и в парламента с 296 гласа “за” и 2 “против” се гласува закон за амнистията. Този закон “опрощава” всичко на всички: на потърпевшите – че са търпели, на насилниците – че са насилвали. И така слага привидно сигурен капак над един къкрещ казан от ада. Една от големите новини в “Мълчанието на другите” е, че подобна операция за “смълчаване” на миналото няма как да завърши с успех в дългосрочен план.

Филмът обаче никак не е “новинарски” – и не само защото в него са събрани, назовани и илюстрирани теми с много стар корен. В едно подробно интервю Алмудена Караседо каза, че с партньора си не са имали намерение да правят публицистика, а документално кино, и затова не са изпитвали нужда да представят “балансирана” картина на позициите (от една страна, миналото да не се закача, защото разравянето му би донесло само проблеми; от друга, миналото да се проветри, осветли и подреди, за да може проблемите да се решат, вместо да се прехвърлят от поколение на поколение във все по-токсичен вид). “Филмът е разказан от гледната точка на жертвите – тоест тази, която не се познава – обясни Караседо. – Гледната точка на палачите и на политиците е отдавна известна, повтаряме я ежедневно и с нея сме закърмени.” Това е вторият документален филм на двамата режисьори (тя е испанка, той – американец), като първият, “Направено в Лос Анджелис”, подхожда по сроден начин към избраната сфера: дава човешка плът и конкретност на засягащи всички ни тенденции; представя в делничните битки на няколко герои липси, спънки и възможности в живота на обществото, даже на обществата по принцип.

Няма начин нещо да се крепи стабилно там, където близките и потомците на повече от 100 000 безследно изчезнали са принудени да преглътнат неведението си за тяхната съдба и знанието си за триумфа на несправедливостта (“Прошката е индивидуално решение – казва една от героините на “Мълчанието...”, – една държава няма право да прощава, още по-малко да те кара да простиш...”). Същото важи за близките на стотиците хиляди, заровени в осеялите цяла Испания масови гробове (над 2000, повечето още неотворени!), на стотиците хиляди, полагали робски труд (буквално робски, лагерен – без права и възнаграждение) или на десетките хиляди откраднати бебета (новородени, дадени за осиновяване, докато нищо неподозиращите “ненадеждни” майки – твърде млади, твърде бедни или твърде несъгласни с режима – са уверявани, че децата са се появили на бял свят мъртви). Един от пострадалите от франкизма живее в Мадрид на улица с името на един от “героите” на франкизма – “Генерал Ягуе”, известен още като “Касапинът от Бадахос” – за каква забрава може да се говори тук, за каква нормалност?

Караседо и Бехар снимат шест години срещите си с жертви на диктатурата, събират факти и куриози, тези и наблюдения; съчетават архивни кадри (въоръжени мъже влачат млади хора за буйните коси; поредният луд медик проповядва за опасността от “червения ген” и пр.) със смразяващи препратки към циничното политическо съвремие; излагат стегнато и разбираемо цялото така, както тази информация не е синтезирана друг път. Но най-важното е, че дават на събеседниците си онова, което обществото с десетилетия им отказва: думата. И слушат с уважение и разбиране, и ни запознават “насаме” с хората зад историята – в периодични разговори на четири очи и в близък план на интимен черен фон... Редом с Мария проследяваме още няколко “персонажи”, всеки от които води своята борба за нечии кости, за изгубено дете, за реабилитация на роднина, за едното извинение. За ос на разказа авторите са избрали началото и първите стъпки на т.нар. Аржентинско дело: група жертви на франкизма го завеждат през 2010 г. срещу група престъпници от онова време не в родната си Испания, където Законът за амнистията прави това невъзможно, а в Аржентина (защото престъпленията срещу човечеството нямат давност и географска принадлежност). Тонът е трезв и прям, темпото и музиката подсказват, че Караседо и Бехар искат да ни щадят и предразположат, не да ни громят. След края не можем да кажем, че нищо не се е случило, че няма значение, че нямаме общо.

Филмът идва на СФФ с трийсетина награди от други фестивали, първата от които е тази на публиката от Берлин 2018. И това не е случайно: макар и посветен на “чужди” болки и на всичко, което на човек му се ще да забрави в киносалона, “Мълчанието на другите” говори кротко и ясно, уверено и логично, говори лично. По-точният превод на заглавието като че ли е точно “Чуждото мълчание” – сякаш нас не ни касае вината на виновните и вината на оставилите ги да бъдат виновни. Е, истината е, че ни касае. В прекрасния филм на Боян Папазов за театралната режисьорка Юлия Огнянова “Това име го забравете” е възкресен един покъртителен момент от живота ѝ. Още съвсем млада, ненавършила двайсет, тя е арестувана заради левите си убеждения и брутално пребита в полицията. Жената си спомня, че както лежи на пода, превърната в къс кърваво месо, изведнъж вижда смута и състраданието в очите на момчето, оставено да я пази. И това ѝ помага да оцелее, нещото в очите. Понякога точно толкова е достатъчно, за да се възстанови някакво равновесие, така че гледайте “Мълчанието на другите” и не се бойте от състраданието, в което ще ви хвърли, от смесицата от фрустрация и облекчение, с която ще излезете от прожекцията.