„Да направиш филм означава преди всичко да разкажеш история. Тази история може да бъде и невероятна, но никога не бива да е банална. Тя трябва да е драматична и човечна. Какво е драмата, в крайна сметка, ако не живот, от който са изрязани скучните части?“ – казва Хичкок в един разговор с Трюфо. Спомних си го, защото филмът, който току-що гледах в препълнената зала, най-голямата в Сан Себастиан, почти два часа си прокарва път през най-гъстото на баналността, и то недалеч от ръба на скуката. След което с един финален щрих – буквално с последната реплика – много рисковано и много успешно добива цялостта на добре изведена човешка драма.

Сцената от кадъра по-горе не е прегръдка, а моментно сграбчване. Тези хора не се познават добре, въпреки че са в най-близка кръвна връзка. В „Дъщерята на крадеца“ така и не се уточнява къде е майката, защо братчето живее в интернат, каква присъда е излежавал бащата и по коя от купищата възможни причини дъщерята се бои да се среща с него (защото е лъжец? защото е насилник? защото е отрасла в сянката на отсъствието му? защото не желае да обича хора, които не желаят да я обичат?). Не се уточнява по каква причина младата жена иска да е с младия мъж, от когото е малкото ѝ бебе, а той – не (обаче е наблизо и се опитва да помага, и явно държи на нея), на какво се дължи специалната ѝ дистанция от всякакъв алкохол или защо до два месеца трябва да се изнесе от квартирата, осигурена ѝ от социалните служби. Не се уточнява нито едно от „важните“ неща, с изключение на бита на Сара, който е битка за оцеляване и за нормалност.

„Нормална“ е най-изразителната дума, с която Сара се сеща да се опише, когато на едно събеседване я питат „Каква си?“. Момичето мие, бърше, мете, разнася колички и покупки, монтира, звъни на работодатели, отзовава се на спешности, готви, подрежда, къпе и сменя памперси (на този фон с особена сила сияе краткият епизод на мир и интимност, в който тя нежно „реже“ със зъби ноктите на детето си). Работи с охота, спазва уговорките си, не забравя и не закъснява, благодари и поздравява – изпълнява съвестно социалния протокол. И макар че се намират свестни хора да ѝ дадат едно рамо или да се усмихнат окуражаващо, е явно: няма кой да я отмени, няма кой да я бутне нагоре или да ѝ посвети повече от неизбежния минимум общуване.

„Дъщерята на крадеца“ е изненадващо уверен пълнометражен дебют на Белèн Фунес (1984), а сценарият му е в сътрудничество с Марсал Себриан (1983), и той блестящ дебютант. „Средната класа – казва режисьорката, която не крие, че високо цени подхода на Кен Лоуч и братя Дарден – се е превърнала в непристъпна крепост, където не се позволява да влязат мнозина... в работническите квартали на големите градове хората се борят, за да подобрят поне малко положението си, но истината е, че и мечтата за семпъл живот се превръща в нещо недостижимо“. Сара е чистачка в една Барселона каквато не се вижда често в киното – тази на задните стаички и задните улички, където се въртят колелцата на градската машина. Лицата, обстановките, дребните събития и отношенията в „Дъщерята на крадеца“ са тези на средната европейска обикновеност. „Много хора биха искали да са на наше място“, казва главната героиня и тази мъдра или отчайваща реплика е колкото вярна, толкова и невярна: без съмнение никой не мечтае за отруден живот на пионка... и без съмнение милиони хора по света биха дали мило и драго за точно тази немечта.

Актрисата Грета Фернандес е сърцето на филма: едва 24-годишна и способна както да се стопи в невзрачност, така и ослепително да завземе екрана, тя решава великолепно трудната задача да изобрази обич и нетърпимост в едно; ужас и надежда, приглушени в трескавия ежедневен ритъм („...исках да видя какво става, ако човек не разполага с емоционалните инструменти да живее живота си – обяснява Белен Фунес. – Но аз се възхищавам на Сара, не работя с нея от позиция на съжалението...“). Баща на Грета/Сара във филма и в реалността е/играе Едуард Фернандес (същия, когото споменахме като единствено утешение в друго от конкурсните заглавия, „Докато трае войната“) – един от най-опитните, даровити и уважавани театрални и филмови актьори в Испания, – така че и „впрягането“ им рамо до рамо е много рисковано и много успешно.

Житейската ситуация в „Дъщерята на крадеца“ е типичното „нищо особено“, но е разиграна толкова проницателно и вещо, че филмът остава да отзвучава в главата дълго след края на прожекцията. Сара е огромна, трудна роля, за която Грета Фернандес просто трябва да получи Сребърна раковина за най-добра изпълнителка.

(На 28 септември 2019 г. Грета Фернандес получи Сребърна раковина за най-добра актриса ex aequo с Нина Хос за „Прослушването“. Бел. ред.)