Всички модели са грешни и дори най-точните обобщения опростяват и изкривяват реалността. Щом това важи за науката и статистиката, няма как да не важи за документалната журналистика или кино. Когато някой филм разказва реални събития въз основа на разказаното преди 40 години от репортер, който закратко се е потопил в тях, няма как да не допише историята и да не извади по свой избор от нея онова, което най пасва на вкуса и целта му. И все пак „Още един ден живот“ на испанеца Раул де ла Фуенте и поляка Дамян Ненов – смърт и поезия, изкуство и идеология, Студена война и гореща Африка в големи количества – е сериозно постижение на документалистиката с човешко лице (такава, която впримчва зрителите в необходимост да знаят и да съчувстват), за новата журналистика (която отдавна вече е класика) и за анимацията (като възможност за пълнометражно и пълнокръвно повествуване по всякакви теми).

Прочутият полски репортер Ришард  Капушчински (1932–2007), по чиято едноименна книга е направен филмът, беше смел, очарователен и талантлив космополит и пишеше репортажи със същото перо и страст, с които пишеше стихотворения и размисли. Казвам „беше“, защото откакто за първи път преди двайсет години в курс по журналистика в Болоня ми го „зададоха” на челно място в конспекта, не съм спирала да го смятам за едно от личните си божества на журналистиката. Дори когато – основателно и нееднократно – част от фактологическата му коректност беше поставена под съмнение. През 60-те и 70-те, когато избухват движенията за независимост на африканските страни, Капушчински, бидейки единствен репортер на полската телеграфна агенция ПАП (за 50 страни!), присъства на раждането на Третият свят и го описва. Деен, съобразителен, загрижен и готов на всякакви жертви, за да стигне до мястото на събитието, той беше особен и любим образ, чиито думи намираха широк отзвук – от самото начало публикациите му са обичани и търсени както на Изток, така и на Запад.

„Още един ден живот“ е за Ангола през 1975 г., когато Капушчински – вече четиресет и няколко годишен и уж приключил с репортерството във военни зони – настоява да отиде и да отрази процесите в пътя към независимост там. Характерното е, че бившата португалска колония, богата на диаманти и петрол, се е превърнала в арена на международния сблъсък СССР-САЩ (както Виетнам преди това или Афганистан по-късно, или – не пропуснаха да напомнят авторите на филма – Сирия и Украйна сега). СССР подкрепя Народното движение за освобождение на Ангола (MPLA), ЦРУ пък движи свои пешки – Националния фронт за освобождение на Ангола (FNLA) и Националния съюз за пълно освобождение на Ангола (UNITA). В конфликта от съответните две страни се включват и кубинците, и южноафриканците... и много ясно, Ангола се превръща в кървава баня за цели 27 години, в ущърб на слабите и нуждаещите се. Капушчински отива за три месеца, придвижва се с риск за живота си до невралгични точки, праща дописки и дори – наясно с факта, че наблюдаващият променя наблюдаваната система – взема решения какво да разкрие или да премълчи. Това поне се вижда във филма на Де ла Фуенте (идея, разследване и сценарий, заедно с продуцентката Амая Ремирес) и Ненов (анимация).

По някое време екранният Капушчински (в ролята Мирослав Ханишевски, преобразен от технологията „motion capture“ в секси Индиана Джоунс с фотоапарат, пишеща машина и тридневна брада) казва, че Африка, която твърде дълго е била просто източник на богатства за грабене и неизброими робски множества, „има нужда от имена“, за да бъде чута и разбрана. Казва го, за да обясни защо настоява да иде в крайния юг, за да интервюира генерал Фарушку – бивш португалски командос и последен бастион на MPLA на границата с ЮАР. Авторите на филма следват блестящо същия принцип и структурират една иначе сложна материя по съвършено разбираем начин, като въплъщават всяка ситуация по пътя от Луанда до юга в ключово име, по едно, за по-ясно: в Ангола Ришард К. е Рикардо, неговите помощници и приятели са Артуру и Карлуш, двата основни символа на съпротивата са Фарушку и 20-годишната чернокожа Карлота, загинала скоро след срещата си с репортера, но никога незабравена (увековечена включително в песента от финалните титри в изпълнение на Тереза Салгейру от „Мадредеуш“).

„Разказът ни е вдъхновен от литературния стил на Капушчински, от вниманието му към детайлите, от вкуса му към метафората“, каза Амая Ремирес в Сан Себастиан, където филмът беше прожектиран още на първия ден в подборката „Перли от други фестивали“ (след премиерата му през май в Кан, извън конкурса), но и без обяснения това е осезаемо във всеки кадър. Филмът е изключително наситен с информация (образцово подредени исторически факти и вметнати архивни кадри плюс възхитително разпределени по протежението на анимационната сюжетна линия „живи“ интервюта с оцелелите от епохата), действие (френетичен ритъм), но и красота – стъписването на героите пред разрухата е дадено с най-силните средства на арт анимацията, която тук вече не просто изобразява, а „избухва“ в сцени с феерична мощ, оголено чувство. Имам само един филм в багажа, с който мога да сравня този: „Валс с Башир“.

При все че „Още един ден живот“ е много скъпа продукция и се развива на английски в духа на доброто приключенско американско кино, той е по-indie от повечето филми, които печелят наградите за независимо кино по света. Когато нещо е направено с толкова труд, мисъл, умение и любов, резултатът е личен, затова и различен от всичко останало. Ще ми се да добавя само, че любовта в този случай е съсредоточена не единствено в Капушчински, но в голяма, даже равна доза – в Африка и нейните хора („...бедните нямат глас и моята задача е да им го дам...“).

Докато филмът надали скоро ще стигне до България, книгата е отдавна по книжарниците, заедно с още много от творчеството на полския автор, преведено на български – бих казала, че е не просто препоръчително, а и задължително човек да го познава.

На 29 септември 2018 г. филмът спечели наградата на публиката на Сан Себастиан.