РОТЕРДАМ 2016: ХЕЛИКОПТЕР БОКЛУК


от
на г.

РОТЕРДАМ 2016: ХЕЛИКОПТЕР БОКЛУК

 „Хеликоптер боклук“ е дебютният филм на шведския режисьор Йонас Аугустсен, чиято премиера се състоя неотдавна на последното издание на култовия фестивал в Ротердам, превърнал се през последните няколко десетилетия в популярно знаково събитие, в рамките на което много нови и млади режисьори промотират своите дебютни или последни проекти. Горепосочената скандинавска продукция свидетелства за пореден път за високото ниво, което традиционно се поддържа в сферата на седмото изкуство във въпросната част на Стария континент. Сам по себе си „Хеликоптер боклук“ представлява неконвенционален и дори на моменти "озадачаващ" опит да се представи загубата на шведската културна идентичност през очите на едно обикновено финско семейство. В подобна връзка може да се каже, че на Аугустсен определено не му липсва креативност и амбиция, но като цяло лентата му като че ли не успява да убеди публиката, че случващото се на екрана е нещо кой знае колко повече от поредната самоцелна проява на лош вкус.

Именно последното е едно от следствията на вероятно чисто "подсъзнателното" решение на шведския режисьор естетиката на филма му да наподобява по крайно епигонски начин тази на късния Рой Андершон, особено след широкия международен успех на неговия "Гълъб...". Може да се каже без преувеличение, че в „Хеликоптер боклук“ и без лупа могат да бъдат открити всички класически белези на абсурдистките киноленти на неговия вече станал прочут сънародник (и най-добър режисьор на реклами според Бергман). Камерата почти не се движи (случва се приблизително няколко пъти по време на филма), заради което и кадрите изглеждат просто като много добре композирани/стилизирани снимки (стерилни, но същевременно концептуално безжизнени и мъртвешки красиви). Образите на Аугустсен пък комуникират по същия алиениран и алогичен начин като в „гълъба“, което в съчетание с начина на снимане, създава усещането за някакъв априори и акцентирано предпоставен магически реализъм, за "скрита логика", която изглежда толкова отстранена и чужда, колкото близка и същностна. Отгоре на това лентата е изпълнена със същата порода студен и макабрен хумор, до болка познат ни от филмите на Андершон, за чийто обобщен символ можем да приемем едно суицидно куче, което в течение на петминутна сцена се мъчи да отвори шишенце с приспивателни.

Единствената по-съществена разлика между Аугустсен и неговия далеч по-именит колега се корени в това, че докато вторият гледа нагоре към трансцендентното, първият заимства (или краде) неговата стилистика, за да покаже една строго социална проблематика, подлагайки я на метафорично абсурдистки "дорефлексивен" анализ и срез. Точно това е, което позволява на „Хеликоптер боклук“ до известна степен дори да засвети със своя "по-автентична" светлина. Режисьорът все пак успява да изобрази по доста умел начин ситуацията в Швеция, използвайки концептуално артистичните похвати на дискретния северен минимализъм. При това той не се задоволява единствено да представя ситуацията и фактите на ниво социална критика, отправена от представител на "локалната художествено-творческа интелигенция", но и се опитва да предлага своите отговори на "монументални", "проклети" въпроси от рода на това, защо даден народ е хронично предразположен към почти неизбежната загуба на своята културна идентичност в рамките на съвременния глобален свят.

От друга страна „Хеликоптер боклук“ последователно настоява на своята ексцентричност и парадоксалност, защото в него последните „пазители“ на шведския език се явяват финландци, което го прави още по-убедителен и в известен смисъл недвусмислено категоричен в подчертаването на нарочната си амбивалентност. В основата на сюжета стоят именно горепосочените финландци – двама братя и тяхната сестра, които потеглят от родината си към съседна Швеция, за да върнат един счупен стенен часовник на баба си, която живее там. Техните „приключения“ из малките скандинавски градчета и селца по време на  пътешествието им, както и „забележителностите“, които виждат по пътя си, изиграват ролята на нужните парчета от черно-белия пъзел, който Аугустсен с вещина реди, за да изобрази нерадостната реалност на бита и нравите на своите сънародници. От обикновения селянин, отглеждащ крави, до служителите в полицейския участък - всички заговарят главните герои на английски, на което пък те неизменно отвръщат с „Vi pratar svenska“ (ние говорим шведски). Към края на филма последните се отказват да поправят добронамерените шведи, подчинили се на простото мото, прокламирано от гореуказания кравар: „трябва да даваме на хората това, което искат“  (който, обаче все пак след кратък размисъл, допълва: „който е казал това е идиот“).

Заличаването на езика далеч не е единственият и основен симптом на разклатеното чувство за национална идентичност в Швеция. Една от малкото сцени, в рамките на които зрителят може да регистрира движение на камерата, е в музей, посветен на Холокоста, пълен с изображения на жертвите, което от своя страна контрастира ярко с доста двусмисленото отношение на шведите към евреите в миналото. Въпреки че въпросната скандинавска държава приема и спасява много хора по времето на Втората световна война, не е тайна, че Хитлер е имал немалко симпатизанти в същата тази официално неутрална страна.  Аугустсен повече от отчетливо намеква, че има премълчано чувство на срам от миналото и историята, и че това усещане с времето се е превърнало в центробежна сила в душата на модерно мислещия швед. Подобно заключение е подсилено и от втората сцена във филма, в която камерата се задвижва плавно и целенасочено, този път из някакъв дворец, напомнящ този на кралското семейство в Стокхолм, който не само че е абсолютно обезлюден (царят е не просто гол, той вече не е оставил и следа от себе си), а и всички картини в него са откраднати. Преди това Агустсен показва на зрителя склад, пълен с произведения на изкуството, които двама крадци през годините щателно са събирали, без да могат да продадат (най-вероятно, защото са недооценени и ненужни).

Успоредно с това режисьорът предлага на публиката и още едно обяснение за систематичното културно самоунищожение, на което един народ доброволно се подлага. Тримата герои от финландското семейство се сблъскват по пътя си с множество монументи и паметници, вариращи от най-голямата метла в света, до бившия най-голям стол на планетата. Последният бива умишлено запален  от своя собственик, защото някой в Германия вече е издигнал по-висок и функцията на предшественика му се е обезсмислила. Както отбелязва по-малкият брат, всички тези предмети притежават (заради своя абсурден размер) същото агресивно и натрапчиво излъчване, което би имал нелепо крещящ насред улицата човек. Именно в това се крие едно от най-простите правила на съвремието – който вика по-силно, има правото да оцелее. Шведската култура не се надвиква с американската или немската, и в резултат рано или късно тихият й глас ще бъде напълно заглушен, обезличен и забравен.