След като огледа с хладно отстранение, претегли с явна ирония и обрисува с инстаграмова импулсивност босненската действителност в Отведи ме на някое хубаво място, холандската режисьорка от босненски произход Ена Сендяревич постъпва сходно с историческата индонезийска реалност в последните години на холандския колониализъм. Вероятно именно защото я познава още по-слабо, изобразителният пласт на втория ѝ пълнометражен игрален филм Сладки сънища (с награда за женска роля на Рене Соутендайк от Международния конкурс на фестивала в Локарно) е решен в още по-ярки цветове. За да приемем ставащото на екрана за декоративна условност и вместо да търсим автентичност, да се захласнем по образните стимули. В съвременните визуални изкуства, и особено подчертано в холандското кино, формата често е поставяна пред съдържанието, а ефектната концептуална стратегия се оказва по-ценена от подплатената с теоретични или емпирични знания ерудиция. В интервю Сендяревич, която очевидно е открила бързо смисъла на професията, казва: „Моята работа (като режисьор – б.а.) е да уча, да се образовам и да се опитвам да разбера повече за света чрез киното“. С което тя неволно потвърждава съмнението, че не е знаела много по темата, с която се е захванала, и ни предупреждава, че филмът ѝ е по-скоро покана да я придружим в нейния собствен опознавателен процес, отколкото възможен източник на открития, по-дълбоки от вече известното. По-нататък в интервюто също разказва, че е била няколко пъти в Индонезия с местен гид, с когото са имали сериозна езикова бариера, и че най-много са я впечатлили влажният горещ климат, който преполага по-забавени движения на телата в пространството; както и досадните ухапвания от насекоми, които ѝ причинили трудно зарастваща рана. Тези ѝ страдания в тропиците са преекпонирани в атмосферата на филма, където белите господари в Третия свят пуфтят, лицата им лъщят от пот или пък червенеят, покрити с пъпки от свирепите комари – доста буквален начин да се изобрази неприспособимостта им към окупираните територии, които неизбежно ще напуснат. Опитът да вникне в местната култура или пък да разбере какво освен печалбата кара един европеец да зареже комфорта си и да се засели в земи с нетърпим климат, не прониква под този епидермален – преносно и буквално – пласт.

Действието тече линейно и обстоятелствено на индонезийски остров с бавността на движенията, за която стана дума по-горе, а педантично изпипаните детайли в интериорите на колониалното имение превръщат обхождането на средата в нещо като туристическа обиколка из екстравагантната представа на Сендяревич за епохата. Постепенно и неумолимо животът на холандския собственик на захарна плантация Ян и жена му Агате (наистина забележителна Рене Соутендайк в умението си да играе едновременно парирана от страх за бъдещето и упоена от безразличие жена) изтичат в канавката – на фона на криза в индустрията и работнически стачки, Ян получава смъртоносен инфаркт. Отчаяна да запази привилегирования си статут, безпомощната вдовица призовава техния отчужден син Корнелис и много бременната му нелюбима и сексуално незадоволена съпруга Жозефин на острова, за да поемат семейния бизнес. За всеобщ семеен ужас, се оказва, че младата местна прислужница и наложница на Ян, която има осемгодишен син от него, ще играе решаваща роля при разпределението на имуществото, тъй като плантацията е приписана на момчето. Крачката до неизбежната катастрофа – метафора за края на холандското влияние в Индонезия – е само една и донякъде предвидима. Пътят до нея обаче е дълъг и разточително осеян със саркастични вметки относно холандската алчност, студенина и патриархални порядки, подплатени от вътрешносемейни и междукултурни стълкновения, които се гледат с внимание и лекота, без да оставят траен послевкус. Заглавието е също метафора – с размекнати сетива и умове, на европейците в Азия не им остава друго, освен да пуснат юздите и да заспят сладък вечен сън.

В страницата на едно кино в Айндховен, където Сладки сънища ще открие Нидерландския филмов фестивал в края на септември, синопсисът го представя като „история за гибелта на европейския колониализъм“. С опустошителния за холандската фамилия финал филмът наистина е поредно утвърждаване на политкоректния холандски, а и западноевропейски постоколониален наратив, който внушава, че колониализмът е минало, докато той на практика продължава да цъфти под вероятно по-приемливи, но не по-малко печеливши форми, като корпоративните политики за управление на тежки индустрии в Третия свят например. В този смисъл безобидното и приятно за окото упражнение по стил на Ена Сендяревич и лежерната ѝ филмова разходка из Индонезия са напълно оправдани и заемат по-сериозно място в европейското кино, отколкото би ни се сторило на пръв поглед.