Порасналите деца на разбягалите се от войната през 90-те босненци навлизат в киното и добавят нови гледни точки към родината си, гледайки я отдалеч. 32-годишната Ена Сендяревич, чийто пълнометражен дебют „Отведи ме на някое хубаво място“ е в конкурса на фестивала в Сараево, е родена в Босна, но е израснала и завършила филмова академия в Холандия. Късометражните ѝ филми „Страст към пътешествия“ (2014) и „Внос“ (2016) се занимават с адаптацията – съответно на осиновено момиче към новото ѝ семейство и на семейство бежанци към новия им дом. Дебютът ѝ продължава темата, но вече се занимава не с процеса, а с резултата, успешен или не. Главната героиня Алма (също като Сендяревич) е представител на второто поколение босненска диаспора в Холандия и видимо не чувства принадлежност към нито една от двете култури. Тя е дете на глобализацията. Не желае да се идентифицира с една култура и една страна, за да може да консумира „най-доброто от двете“. И не е много наясно какво да прави със себе си – където и да е, все ѝ се иска да бъде другаде. В този смисъл, роуд мувито като жанр е добър избор, защото е най-близък по форма до това нейно лутане, а неясният отворен финал навежда на мисълта, че то ще продължи до безкрай.

Нестройната сюжетна линия следи перипетиите на двайсет и няколко годишната Алма, която отива в Босна с един куфар и една синя рокля, за да види болния си баща. Веднага ѝ лепват прякор „Холандия“. Измисля го местният хаймана Денис, с когото тя преспива за „здрасти“ – „стажант“ при заетия с мътни афери неин братовчед Емир. Според Емир Алма за Денис е „ходещ паспорт“ за лелеяния Запад. Един загубен куфар и една осуетена афера с мазен сваляч в хотел насред нищото по-късно, Алма, Денис и Емир пердашат с раздрънкана кола из мистичната Босна, а подаващият се от багажника ковчег с баща ѝ е по-скоро жанров атрибут, отколкото драматичен елемент.

За разлика от свръхемоционалното съвременно босненско кино, правено на местна почва, и съвсем в традицията на свръхконцептуалното съвременно холандско кино „Отведи ме на някое хубаво място“ e ироничен и отстранен поглед към една действителност, която е представена по-скоро като имагинерен конструкт в главата на Ена Сендяревич, отколкото като опит за отразяване на реалността. Повлияна от филмите на Джармуш и Фасбиндер според самата авторка, силно стилизираната и абсурдистка среда е търсен ефект, за да се разграничи филмът от обичайно скръбния тон, поддържан в повечето истории за завърнали се емигранти. Персонажите са повече антигерои, отколкото с ореол на жертви, а актьорите са марионетки, които Сендяревич ползва като инструменти за опредметяване на идеята си. Цялата тази преднамереност предпазва публиката от идентификация с герои и ситуации и ѝ спестява емпатията, докато намеква, че реалността има много версии в зависимост от гледната точка.

Ена Сендяревич може и да е избегнала успешно сълзливата мелодраматичност на емигрантската тема, но е залитнала в друго клише. С демонстрирани непосредственост и самоувереност, характерни за завърналия се за малко от Запад на Изток емигрант, тя ползва босненския контекст като екзотичен фототапет за фон, без да се опитва да го разбере. Или може би собствената ѝ обърканост на потребяваща „най-доброто от двете култури”, осуетява задълбочения поглед. Която и да е причината, филмът не отива по-далеч от едно приятно за гледане постмодерно упражнение по стил. 

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”