“Сине!”, крещи разстроен мъж по потник и скубе косата си, а в краката му лежи мъртъв козел. Козелът, както научаваме от шумната тълпа в репортажа от селото, където се развива действието, е бил на 23 години и изключително популярен сред местните хора, понеже редовно е участвал на равна нога с тях в запоите им по кръчмите. Сцената е минимална, фонова част от първия пълнометражен игрален филм на Нелсон Карло де лос Сантос Ария, който със своята пъстрота, необузданост и почти документална етнографичност показа в Локарно Доминиканската република в объркващото ѝ съвремие и спечели голямото отличие в раздела “Признаци на живот” (посветен на “граничните зони на киното и новите форми на повествуване”). И сцената, и филмът са диаметрална противоположност на друг дебют – “Тези, които са добре” на швейцареца Сирил Шойблин, възпитаник на едно пекинско и едно берлинско киноучилищe. В неговите свръховладяни 71 минути на пълен отказ от драма битът и душевността на родината му също са оголени откъм конфузната си страна, обаче тихо, иронично и с много лично отношение.
На руски (а може би и на други езици) има жанр “математическо стихотворение”. Куплетите се състоят само от числа, които, при прочитане на глас, предават градуса на ентусиазъм на рецитиращия чрез мелодията си, без нужда да казват нещо буквално. Ето това, да речем, с детската рима и скандирането в края:
7 14 100 0
0 0 0 13
37 08 5
20 20 20!
Семь, четрырнадцать, сто, ноль, / ноль, ноль, ноль, тринадцадь. / Тридцадь семь, ноль, восемь, пять, / двадцать, двадцать, двадцать! Хем почва да ти се марширува, хем те напушва смях. Е, и с филма на Шойблин е така. При това той не само е “математическо стихотворение” по дух, но и наистина ползва числа за целите си – номера на телефони, улици, лични документи, застраховки, кодове, пароли, дозировки, съдържания на сметки са старателно изведен лайтмотив, който с всяко произнасяне става все по-неустоимо смешен.
“Тези, които са добре” е на пръв поглед социално, визуално и емоционално подреден до асептичност. Движи се по вътъка на социалните отношения, не влиза във “възлите” на личности и връзки. Кадрите често изобразяват съвършени градски геометрии, които, ако не са въобще опразнени от човешко присъствие, в повечето случаи съдържат хората в долната си половина или даже третина (незначителни в голямата мозайка на ежедневието). Разговорите са равни, маниерите са учтиви. Няма добри и лоши, има действие и застой. Няма главни герои. Наблюденията не се превръщат в обвинения. При все това от самото начало историята върви с чувство за хумор, свобода на движенията и любов към шаржа в стила на най-доброто от “Монти Пайтън” (или може би трябва да кажа на дада, щом сме в Цюрих). Всичко е в детайлите.
Филмът започва като приказка от “Хиляда и една нощ”: двама мъже и една жена седят край Цюрихското езеро и сладко си приказват на арабски. Жената разправя, че още работи като преводачка в съда и там чула за странен случай. Млада швейцарка правела следната измама: обаждала се на възрастни хора, представяла се за внучката им в беда и ги молела за крупни суми, които те веднага осигурявали, а като станело време да ги вземе, пак се обаждала и казвала, че не може да иде, но ще прати приятелка. Следва “гмурване” в сенчестата атмосфера на кол-центъра, в който работи момичето (не се съмнявам, че името ѝ, Алиса, не е случайно избрано): служителите настойчиво предлагат на непознати по телефона план за здравно осигуряване, план за по-евтин интернет. Стратегиите им за привличане на клиенти са по същество тези, с които си служи Алиса и извън работно време: “обработват” главно възрастни хора, опитват се да установят емоционален контакт... Двама цивилни полицаи се заемат с разрешаването на случая. Диалозите с тяхно участие са кратки, но многозначителни. “Колко често се виждате с баба си?” / “Нормално – веднъж-два пъти годишно.” или “Извършителката дали е швейцарка? / Те повечето са швейцарци.” “Тези, които са добре” са видимо добре, но може би не съвсем добри, както им се ще да си мислят, казва този филм, изтъкан от мълчания, незначителности и кротка баналност като укротителна риза. Двама антитерористи, мъж и жена, си говорят за филми и песни, чиито автори и заглавия не помнят. Героите периодично изпадат от действието, забили погледи в смартфоните си. Единствената емоция е престорената тревога в гласа на измамницата по телефона. В голяма банка руски гражданин с кавказко име подписва документи за умопомрачителна сума. В същата се появява Алиса, за да внесе стотици хиляди франкове, цивилизовано оскубани от неподозиращи жертви, дотолкова загубили връзка с близките си, че да не забележат разликата между внучка и престъпница.
За швейцарците още заглавието на филма дава точна настройка за гледането му. То е цитат от песен на Мани Матер, трагично загиналия през 70-те любим швейцарски бард с китара, който пее безкрайно сериозно нещо, пълно с намеци за връзката между душевното и финансовото благоденствие: “На тези, които са добре, би им станало още по-добре, ако стане по-добре на тези, които не са чак толкова добре. Само че това няма как да стане, без на тези, които са добре, да им стане малко по-недобре. Затова именно няма смисъл на тези, които не са чак толкова добре, да им става по-добре, и дори на тези, които са добре, не им става още по-добре...”.
Макар да звучи, сякаш “Тези, които са добре” е за вътрешно ползване от швейцарци или представители на свръхразвития Запад, той всъщност се разбира и преживява без проблем и от всеки друг. Критичността му не е назидателна, патосът е по избор на зрителя, под автоматизираните движения, за добро и лошо, личи човешкото, а волевото присъствие на режисьора в конструирането на историята на всички нива е чудесен пример за съвременно авторско кино.
