Сещам се за отмъстителния секс зад пуснатите сайгонски щори в “Любовникът”; сещам се за невъзможната двойка от “Последно танго в Париж”; сещам се за онази глава от “Моби Дик”, в която разказвачът открива в гостилница “Китов фонтан”, че трябва да спи в едно легло с друг пътешественик, при това канибал: “Погледнах го за миг. Въпреки татуировките си той беше, общо взето, чист, приятен людоед. Защо вдигнах такава олелия, помислих аз, и той е човек: и той има толкова основания да се страхува от мене, колкото и аз от него.”* В 40-минутния “Антонио и Катарина”, с който румънката Кристина Ханеш спечели първа награда (Златно леопардче, Pardino d’oro) в международния конкурс за късометражни филми на 70-тото издание на кинофестивала в Локарно, няма “буквален” секс и пристанищни вавилони; мизата не е чак бъдещето или душата на някое от действащите лица. Обаче вкусът му е точно такъв: на опасна, очароваща игра с чуждото на ничия земя.
Кристина Ханеш е родена през 1991 г. в Трансилвания, възпитаничка е на много интригуващата и неприлично скъпа програма за документалисти DocNomads и в момента работи по първия си пълнометражен филм (копродукция с Индия). В “Антонио и Катарина” тя се представя за Катарина, туркиня. На свой ред Аугущо, нейният главен герой, твърди, че на всички, които не желае да познава отблизо, се представя за Антонио. Кристина-Катарина, постепенно разбираме, си е поставила за цел да го изследва, да го снима отблизо в дома му, докато разговаря с него по всяка изникнала тема (тя: “Мислил ли си за самоубийство?”, той: “Имаш турски вежди, турска прическа...”), като в залог е предоставила личността си, към която Аугущо-Антонио изпитва живо, да не кажем плътско любопитство. Тя е 25-годишна пришълка, която говори схематичен португалски; той е 70-годишен португалец, който дълго е живял във Франция, и периодично подхвърля думи, изрази, имена на френски, смесва пиперливи подпитванки с – вероятно неточни или измислени – цитати от литературни класици.
Аугущо е чудак с големи влажни очи, дълги бели коси, трошлива усмивка и изразително лице, което с лекота излъчва нежност, съмнение, присмех, тъга, раболепие, превъзходство. “Много си мистериозен за мен”, казва тя. “Така ли? Винаги съм бил.” Присъствието му е противоречиво, професията – неразгадаема. Прилича на клишето за музикант или поет, или дори луд учен, докато не заговори. Щом заговори, не е ясно кое е личността му и кое – бариера, кое е култура, кое – имитация. Изглежда самотен. Казва, че е отскоро на това място и е провалил живота си, и дълго е ходил по улицата със срам. Пее Джони Холидей. “Разбираш ли ме?” – пита начесто и надали само заради езика. “Не вярвам да се възбуждаш, толкова си студена.” Влиза и излиза от окото на неподвижния обектив (и когато излиза, ни липсва). Авторката, героят и камерата не мръдват от неговата сенчеста стая и си мисля, че колкото и внимателна и дълга да е била постпродукцията на този филм (цветовете, ритъмът, дозировката на солено и горчиво, звукът – всичко е много грижовно премерено), бюджетът му сигурно е наистина джобен, което е прекрасно. Винаги е окуражаващо да видиш с малко да се постига много.
Заперденият изглед от апартамента на Аугущо е към лисабонска улица: сумрачно мъжко царство със светлини на нощен клуб, прелели по тротоара, с хазарт и дрога, и мигранти, и барове, откъдето постоянно долитат глъчка и музика – единственият саундтрак на филма. Във въздуха навън витае нещо приключенско и вулгарно, което прониква и вътре, обаче интимността в стаята расте и укрепва, колкото и да е абсурдна, изразена изцяло от лицето на този мъж, на когото не е ясно дали и за какво може да се разчита. Кристина присъства повечето като глас (и дори не във всеки диалог се чуват нейните реплики), но на няколко пъти нарушава собствената си конвенция и пристъпва в кадър – сцената с танца на двамата не дава да отклониш поглед. Към края присъстваме на настръхнало счепкване, което изведнъж заприличва на любовна свада: “Ти си като всички останали жени.” / “И ти си като всички останали мъже.” И малко по-късно, когато, след ред оживления и помръквания, Аугущо лежи и гледа в тавана: “Слушай. Можеш ли да опишеш какъв тип мъж съм?” / “Трудно е.” / “Да – кима със задоволство. – Аз обаче теб те знам.” / “Каква съм?” / “Няма да ти кажа... – и след навъсено мълчание: – Почука на погрешната врата.”
Материалът за “Антонио и Катарина” е събиран в течение на 3 години, базира се на едно реално човешко привличане с несъмнен сексуален заряд, но показва как между най-неочаквани хора в най-неочаквани обстоятелства е възможна магия. Алхимия: самотите на тези двамата се превръщат в несамота лесно и нетрайно; двамата едновременно лъжат и са искрени в наситен обмен, който носи удоволствие... Такива документални филми със силен постановъчен елемент, в които авторът е и герой на разказа си, вече не са новост, не са и изключение. И слава богу, защото така можем да се дивим на всичко останало, което предлага тази малка странна история, предизвикана с такава грация от режисьорката.
