Оригиналното название на този британски филм е Supernova. Началото показва взрив на звезда, засипал щедро небето с нови звезди за компенсация. На финала отново виждаме звездното небе. В средата, ако издържите дотам, е включен един диалог за звездите, които умират, за да се родят нови. Достатъчно било човек да ги погледа по-дълго и ще разбере това.
Който догледа филма, също ще бъде възнаграден, бих казал щедро, нищо че филмът не е за всеки. Коварното усещане за скука в определен род екранни произведения е тази дан, която плащаме, за да се превърти съзнанието ни на друго ниво или сетиво. Стигнем ли дотам, сякаш всичко ще бъде в състояние да ни достави неизмеримо удоволствие. Става дума тъкмо за обратното усещане в сравнение с онези филми, които ни взимат дъха в началото, а после ни наказват за лековерието десетократно.
Заглавието, с което филмът се подвизава у нас, е „Пътуване към спомените“. Най-вероятно би трябвало да бъде „Сбогуване със спомените“, защото става дума за мъж с напредваща деменция. Той не желае да се лекува, дори това да би било възможно според постиженията на днешната медицина. Смъртта не го плаши, напротив, бои се от възможността да се превърне в някой друг, нещо чуждо и непознато. В свят с тиражирано мото „Бъди себе си“ има хора, и те са много (говори се за над 25 милиона), които завършват живота си, преди да умрат, като свои подобия. Какво е това? Предизвикателство за тях, близките им, изкуството. Но какво означава да си предизвикателство? Най-вече това – да изненадаш и самия себе си.
Губещият връзката с предишния си живот и същност е имал привилегията да се изгради като остроумен, талантлив, със силно чувство за независимост писател и вълнуващ партньор за човека до себе си. Ще загуби всичко това с отслабването на паметта и изчезването на същността му. Замислите му за този минат от толкова други хора, но непознаваем път са радикални. Щом звездите могат да се роят чрез смъртта си, хората могат също да умират ненапразно. В действителност аналогията със звездите и хората е най-схематичната и помпозна част от филма, иначе лишен от такива недостатъци. Тя служи само като рамка на историята за двама души, чиято любов преминава в едно планирано като помен самоубийство.
Те не са Ромео и Жулиета и заради годините си, и поради своя интелектуален капацитет, и заради пола си. Губещият паметта си е заведен почти насила по местата, където двамата са се срещнали и са осъзнали, че се обикват. Но някакви дребнави на пръв поглед дрязги и заяждания обсипват това пътуване. Замисленото като пътешествие с каравана по любими места и среща с най-близки хора, които навяват спомени, топлина и смисъл на тяхното минало, предизвиква само отпор. Болният е язвителен, ироничен, груб, опитва да се освободи от тази връзка и не е загубил дар слово. Нарочно прекалява с ехидните си забележки, понякога се извинява, понякога – не. Според другия това е просто начин да адаптира чувството си за независимост, интелекта си към новата беда. В тази обречена връзка двама души се сблъскват едновременно интелигентно и дребнаво, любовно и с непоносимост, а смъртта дебне и като изход, и като надежда. Те нямат общо бъдеще, имат само общо минало, което за единия се превръща в дим и мъгла.
Главните герои са мъже, интелектуалци, писател и музикант, които биха могли да изразят усещанията си от ситуацията чрез точни думи и тонове. Но драмата е, че единият не може повече да пише, а другият няма сърце да свири. Те пътуват в пространството, по черните пътища на Англия, за да стигнат отново до любовта или смъртта. Всеки от тях повече се бои за другия в това последно, непознаваемо пътешествие. Единият ще загуби себе си, своята памет, способността си да пише и да довърши книгата си и ще плаши другия с това, че ще се превръща в нещо друго.
Деменцията често провокира агресия в жертвите си, но във филма тя е изразена словесно – агресивна ирония, войнстващо усещане за досада от другите, преувеличаване на собствената слабост и немощ. Двама души са настръхнали един срещу друг, омразата сякаш е на крачка от любовта, защото е примесена с желание да се спести всичко на другия. Не е лесно да приемаш чужда помощ, когато си бил силен, умен, независим, талантлив и обичлив.
Филмите за тотална амнезия или смъртоносен изход в повечето случаи са ни давали пример за истинската любов, каквито и метаморфози да претърпява единият от участниците или и двамата. Сякаш най-вече в тези филми „всичко е любов“, и то не първосигнална, а безусловна. (Знаем го от думите на един от най-големите грешници в християнството – „Любовта никога не отпада; другите дарби обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати“, апостол Павел.)
В „Пътуване към спомените“ ги няма мамещите обещания на медицински и аптекарски съсловия или личния опит на други гвардии от хора, загубили тази тежка битка - имаме двама души, изправени един срещу друг и един до друг. Бедствието не е природно, но може би се таи в природата на човека. Възрастен, умен и даровит човек се превръща в дете – дори не може да се облече. А само сече наред с убийствената си ирония. Тази болест е присъща за талантливите и интелигентните, от най-добрите писатели (като Тери Прачет) до кого ли не. Те остават хора, оголени от дарбите си, познанията си, славата и успеха си като безпомощни деца, готови за трудно, ново и смъртоносно детство. Всичко останало им е откраднато. Какво от това ли? Остава само любовта и филмът трепетно, протяжно и превантивно се спира на нея.
„Пътуване към спомените“ може да се окаже наистина твърде качествена скука. Дори да е само заради няколкото брилянтни диалози – не е лошо умни хора да си говорят от екрана, независимо за какво. Тогава чувството за хумор е спасение за единия, премълчаването – рицарски акт от страна на другия, мелодрамата е затикана в ъгъла и наказана да стои права и безмълвна. Единият герой е все още толкова устат, а другият се прави на медицинска сестра по инерция. Но нали всъщност целият му живот е поставен на показ – приятелят му, губещ способностите и паметта си, му е показал света, небето, звездите. Бил е негов учител, а май и сега продължава да бъде по някакъв друг начин. На финала музикантът ще започне да свири по някакъв друг, неведом начин (Salut d'Amour се изпълнява саморъчно от Колин Фърт). И той е забравил начина, по който е свирил до момента. Май е било за добро.
Определено става въпрос за коварен филм, за питателна храна за хората, които не приемат киното буквално. Изкушени ще има, щом ролята на милозливия пианист е изпълнявана от Колин Фърт. Да сме мислили, когато сме го възприемали с благовидната му външност на мъжкар в ролята на мистър Дарси от „Гордост и предразсъдъци“. Или като гуруто, учител и любим, от „Момичето с перлената обица“. Е, тук той е ученикът и не е хетеросексуален, но възвишеното си стои повече в миналото. Днешният ден е диагноза...
Станли Тучи е в обратната роля в “Супернова“. С товара на цялата си актьорска биография той инжектира неочаквани дози ирония в закваската на филма. Актьорите ни сервираха едно забавно интервю по повод филма и в него вместо да го промотират, се жалват, че не са си разменили ролите. Всеки е трябвало да изиграе другия. Не се и съмняваме, че щяха да се справят.
Наградите и номинациите на този елегичен и духовит прочит на любовта, творческата криза, смъртта и болестта едва ли ще привлекат вниманието ви кой знае колко. Това, което мислите, че долавяте, се разпръсва като пепел между пръстите ви, другото ви мъчи и търпеливо ви потиска. Режисьорът, младокът Хари Маккуин, също носи на награди и отличия в кратката си засега кариера и явно е привилегирован. Критиката го обича и рекламира, дано зрителите успеят да се домогнат до неговите качества и в бъдеще, защото на "Киномания" видяхме едва втория му филм.
Както вече намекнахме твърдо, „Пътуване към спомените“ ще досади на мнозина и ще спечели на своя страна отбрано малцинство. Критиката също диференцира отношението си към него – обявен за отявлена досада или пътечка към киноспомени от претакано хиляди пъти, но квалитетно естество. Тематично сигурно ще бъде изтикан от „Бащата“ с Антъни Хопкинс – двата филма си помагат един на друг и се сражават.
Завиждам на тези, които на три пъти ще се поколебаят дали да догледат „Пътуване към спомените“, но все пак го направят. Съзнавам, че едва ли причината ще е номинацията на фестивала в Сан Себастиан, аплаузите на критиката, а по-скоро прозорливото усещане, че филмите не са това, което са. Те са нещо повече, нещо космогонично. Когато не харесваш нещо категорично, то те облъчва – ще го харесаш след години.
А на първо време филмът ядно разконспирира саможертвата като някакъв уникален вид възвишен рефлекс.
