Успехът на романтичната трилогия „Секс“, „Любов“ и „Мечти“ утвърди Даг Йохан Хаугеруд като един от най-значимите и отличителни съвременни режисьори в Норвегия. Първото заглавие в поредицата отнася два приза на Норвежкия международен филмов фестивал през 2024 г. (наградите за режисура и авторски сценарий, които Хаугеруд печели за трети път в кариерата си), а през 2025 г. последната продукция в „концептуалния триптих“ е отличена със „Златна мечка“ (първата в историята на северната държава). Само „Любов“ не успява да „осребри“ номинациите си (една от които е за „Златен лъв“), но това вероятно се дължи на факта, че вторият филм в трилогията е не само най-семпъл, но и сякаш най-рутинно написан, заснет и изигран. Без него обаче амбициозният проект на Хаугеруд не би бил завършен.

Въпреки че филмите разказват три отделни истории, които биха могли да функционират самостоятелно, взети заедно, те влизат в органичен диалог, разкривайки на зрителя фините размишления на режисьора върху природата на интимността и начините, по които тя се сблъсква със и адаптира към всички плюсове и минуси на съвременната ни действителност. „Секс“ разкрива непреодолимото напрежение между капризите на желанието и условностите на брака и съответно – между личните чувства на индивида и отговорната му роля в живота на другите. „Любов“ пък разглежда въпросния конфликт от опаковата му страна – откъм екзистенциалната нужда на хората да открият нежност, безопасност и приемане, т.е. връзка, надхвърляща преходните радости на плътта. За щастие, „Мечти“ е далеч от наивен опит хармонично да се помирят несъразмерните хоризонти на отговорността и желанието, духа и тялото, публичното и частното и т.н. Филмът, чието заглавие с лекота би могло да бъде преведено и като „Сънища“, демонстрира по-скоро, че няма точка, в която се пресичат всичките ни копнежи и надежди. Да си човек, е да си раздвоен. Но това не означава, че не можеш да се помириш с тази си „разединеност“ или, както показва Хаугеруд, да я превърнеш в нещо ценно – творба, сън или мечта.

Точно така се справя със себе си и своята хронична незадоволеност младата героиня на филма Йохане, която решава да напише автобиографичен роман, описващ в прочувствено-болезнен детайл историята на първото ѝ влюбване. Целият патос на разказа, който момичето ни представя като глас зад кадър, идва от разочароващото обстоятелство, че тази най-ранна, изгаряща любов е не само несподелена, но и невъзможна, защото е насочена към нейната преподавателка по френски език Йохана. Както разбираме от Йохане, която меланхолично се връща по „следите на изгубеното време“, тя не се влюбва в своята учителка заради нея самата (заради нейните качества или външен вид), а защото артистичната жена ѝ напомня за „Семейният дух“ на Жан Мило – романтична книга, която разпалва въображението на младата читателка. 

Романът проследява и опоетизира страстните взаимоотношения между 16-годишно момиче и по-възрастен от нея художник. Историята така пленява и очарова Йохане, че се превръща в недостижим идеал – в изкуствен, но и изкусно построен модел за подражание, който тя ще направи всичко възможно да репродуцира в „истинския“ живот. Иначе казано, във влюбването на момичето няма нищо спонтанно или органично. То е „постмодерно“. Любовта ни се разкрива като цитат или в духа на Ролан Барт – като дискурс. Някакъв специфичен начин на говорене и писане, който структурира и предопределя нашите емоции, желания и мечти. Но макар и личната история на Йохане да е пастиш (бледо копие на литературния идеал), Хаугеруд настоява, че това не прави чувствата ѝ по-малко автентични. Именно в това е и силата на филма – че утвърждава любовта като преживяване, чиято истина надхвърля (и често пъти разочарова) начините, по които сме свикнали да говорим и бленуваме за нея. В този смисъл, въпреки че Йохане се влюбва само защото „животът имитира изкуството“, нейният личен опит „надраства“ клишето, придобива релеф и се превръща в нещо уникално и съкровено. Така се оказва, че сърцето не е литературно произведение. Четенето и писането само ни дават повод (красиво алиби) да обичаме. 

За Йохане обаче те са и онова, което ще ѝ позволи да продължи нататък, след като става ясно, че Йохана, чието име съдбовно отразява не само тяхната близост, но и техните различия, отказва да откликне на чувствата ѝ не защото не ги споделя, а тъй като не желае да си навлече неприятности с училището. Поне така намеква Хаугеруд, който не за пръв път изследва романтичните чувства, които могат да възникнат между ученик и учител със смущаваща лекота. За разлика обаче от филм като „Аз съм този, когото искаш“, където норвежецът по-скоро защитава идеята, че подобни усещания могат да доведат до дълга и здравословна връзка, в „Мечти“ той е по-скоро скептично настроен към тази възможност. Същевременно Хаугеруд е режисьор, който отказва да „морализаторства“. Точно това му позволява да пристъпи със съчувствие към темата и да отчете всички тревожни етични казуси, обвързани с подобен тип взаимоотношения, без да осъжда или наказва героите си за техните скрити и явни „прегрешения“. В крайна сметка него го интересува не трансгресивността на забранената връзка, а нейната обречност, фактът, че нерядко любовта се появява там, където не може да покълне – отвъд границите на закона, етиката и добрия вкус.

Филмът разглежда и други морални казуси в същия дух – с разбиране и сърдечност. Така например Хаугеруд подема за пореден път един от основните въпроси, около които е изградено творчеството му, а именно – до каква степен всъщност ни познават близките ни? Като цяло семейната среда във филмографията на режисьора фигурира като тревожен топос, където частното и публичното, интимното и споделеното се преплитат по непредвидими начини, които понякога са потискащи и ограничаващи, а друг път – пречистващи и освобождаващи. Неслучайно Йохане издава своя роман, чийто ударен, но обран стил напомня този на автори като Ани Ерно, благодарение на баба си, която е утвърдена писателка (обстоятелство, което не пречи на по-възрастната жена едновременно да завижда и да се възхищава на таланта и младостта на внучката си). 

Разгледани са, разбира се, и някои от останалите мотиви, обединяващи филмите в трилогията. Появява се например въпросът за терапията – за функцията ѝ в живота на съвременния човек, който повече от всякога страда от невротични тревоги и психосоматични симптоми (героите на Хаугеруд често получават обриви или пък си губят гласа от притеснение). Засегната е също и ролята на религията в нашия секуларен свят, който, колкото и да се опитва, сякаш не съумява да изтласка докрай красивата мечта на човечеството, че има друго време и пространство, където човек ще е в мир със себе си и своя ближен. Всичко това е побрано в този иначе скромен филм, който майсторски размива границата между литературата и киното в опита си да ни убеди, че поне в полето на нашите сънища и творби съществуват утопични пространства, където няма предели, защото всичко е любов.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.