Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

„Поезия без край“ е вторият от автобиографичната поредица филми, която култовият ексцентричен режисьор, писател, драматург, психомагьосник Алехандро Ходоровски се надява да довърши, ако възрастта му (87) не попречи на това. Лентата започва точно там, където последната („Танцът на реалността“) свършва, като не губи излишно време да въвлича отново зрителите в света на вече не толкова младия Алехандро, който разбира, че иска да бъде поет във всеки един смисъл на думата. Той намира сили да се еманципира от баща си (изигран от сина на Ходоровски), който е представен като безчувствен, застаряващ вече комунист и от истеричната си майка, която неизменно пее, когато й се налага да говори. Впоследствие животът го среща с необикновена група артисти, всеки от които развива някаква крайно "авангардна" своя способност. Вече млад мъж, Алехандро е готов да се превърне в жертва на „екстремния“ живот на поета или с други думи, на неизбежните баналности, в които изпада всеки, който е убеден, че е „човек на изкуството“. Целият този сюжет е пречупен през типично сюрреалната за Ходоровски ексцесна призма, през която той гледа и твори със замах и без особени задръжки.

Радикалният и крайно експресивен авторски почерк на режисьора определено играе същностна роля за преодоляването на баналността, в която иначе би изпаднал филмът, заради сюжета, чието ядро се свежда до ексцентричния живот на един млад поет (което само по себе си би било крайно досадно за гледане). Една от силните страни на лентата е именно фактът, че Ходоровски пристъпва към въпросния автобиографичен разказ с достатъчно цинизъм и самоирония, че да не го превърне в някаква сладникава басня, чиято поука (колко цветен и динамичен е хедонистичният живот на „артиста“) би била повече от предвидима. Същевременно, обаче, режисьорът пристъпва към тематизирането на собственото си минало със затрогваща топлина и нежност, появявайки се и лично във филма от време на време, за да помогне на себе си и на младия поет да (пре)осмисли това, което се случва (или вече се е случило). Както споделя самият Ходоровски, филмът за него същевременно представлява терапевтично преживяване, подсилено и от факта, че синът му играе неговия баща, с който той успява да се помири единствено в рамките на ефимерното пространство, което изкуството му предоставя.

В определен смисъл „Поезия без край“ показва, колко убедителна и категорична може да е победата на поета/“артиста“ над неумолимата фактологична реалност на нашия свят. Ходоровски пристъпва смело към тази задача и с помощта на обилно количество ексхибиционизъм, само и само, за да покаже нагледно, колко радикално човек може да (пре)твори самия себе си и собственото си минало. Този екстремен подход към изкуството придава на филма и една крайно интимна атмосфера, която обаче, вероятно не е за всеки вкус. На фона на всичко това сюжетът тече буйно във всевъзможни посоки – поток на съзнанието, който е тотално незаинтересован за очакванията на зрителите, които от време на време започват буквално да се давят в същия. Ходоровски е безкомпромисно и последователно искрен със своята публика и очаква от нея в ответ да му подаде ръка. Успоредно с това, личи и че чилиецът е убеден, че неговият крайно автентичен и интимен подход към изкуството неизбежно съдържа в себе си и една общочовешка валидност.

Това проличава и по начина, по който този филм е достигнал големия екран. Ходоровски обявява кампания в kickstarter за набиране на средства, прокламирайки навсякъде, че вече това е единственият начин да се прави истинско изкуство – да се заобиколи системата, индустриалната машина, в която се е превърнал светът на киното. Режисьорът неколкократно заема подобна категорична позиция и в своите последни интервюта, защото, според него, хората са жадни именно за един толкова искрен и силно авторски подход към изкуството. В крайна сметка Ходоровски малко или много доказва своята теза, набирайки достатъчно средства, за да осъществи проекта си. По този начин чилиецът ни показва и колко силно, и вдъхновяващо преживяване може да е правенето на изкуство заради самото изкуство (ars gratia artis). Ходоровски превръща живота си в поезия пред очите ни, а на нас не ни остава нищо друго, освен да гледаме и да се учим.