„Щастливо семейство“ започва в бедната кухня на Ники и двете ѝ деца. Зрителят прибързано може да реши, че щом филмът се казва „Щастливо семейство“, поуката ще бъде как човек може да бъде щастлив и с малко. Но Ян-Ерик Мак има други намерения. Разполага с два часа да ни убеди в това и само след минута камерата се отдръпва майсторски и разбираме, че в стаята има четвърти човек – жена, седнала на стол до прозореца, която записва, подобно на театрален критик, всяка реплика на наивните деца. Ники работи на две места в Цюрих – в огромна пералня за чаршафи и като гардеробиерка в нощно заведение със съмнителна репутация, отделно посещава и курсове за това как да стане ефикасна продавачка на парфюми. Ники е притисната от обстоятелства, една истинска Фантин от „Клетниците“ и да, ето, това вече ще е от онези социални филми, нали? Щастливото семейство от заглавието ще е иронична шега на режисьора? Нищо подобно.

„Щастливо семейство“ е световна премиера и впечатляващ дебют за Ян-Ерик Мак, който вече може да се гордее, че е първият швейцарец, селектиран някога в основния конкурс на фестивала. В актрисата Ана Шинц той е открил чудесен партньор за тази история. Ники е героиня, която дава всичко от себе си за децата си, но въпреки това никога не е достатъчно, напрежението е постоянно. Когато някой разговаря с нея, тя хвърля бърз поглед встрани и бързо се съгласява, издавайки се, че не слуша наистина. Нервната ѝ усмивка също подсказва, че под повърхността е под налягане. Много прилича на героиня на Андреа Арнолд, но без нейната ярост. Ники е носителка на повече нежност, особено когато с децата танцуват на забавен каданс в една от ранните сцени във филма. В подобни красиви моменти си даваме сметка, че Джеси Айзенбърг (един от тазгодишните носители на „Кристален глобус“ за изключителен принос към световното кино) е напълно прав, когато казва, че в Америка тези филми вече не могат да съществуват. След прожекцията някой коментира, че този филм е любовно писмо към всички наши майки, които редовно са се прибирали от късна смяна сами в градския транспорт. Разликата с Ники е, че повечето от тях не са заварвали дома си опожарен.

Катализаторът на конфликта във филма е един смущаващ като кошмар парадокс. Ако като отговорен родител не изкарваш достатъчно пари – не се грижиш за децата си, ако пък работиш на две места и ги оставяш сами у дома, също не се грижиш добре за тях. Ситуация, в която всяко възможно действие води до наказание. Какво трябва да направи една майка, заключена в стесняващото се пространство между тези приближаващи стени? Ян-Ерик убедително ни внушава, че понякога системата се пропуква и някои хора пропадат през пукнатините. Този дяволски парадокс може да отдели децата ти от теб и да те доведе до лудост или до това да пушиш цигара в опустошения си от пожар апартамент.

Във втората си половина „Щастливо семейство“ се откъсва от фестивалните клишета и добавя в рецептата елементи на трилър. Ники започва да следи децата си като детектив. Ако някой попадне на филма, когато след години върви по телевизията, без да е гледал началото, ще си помисли, че гледа криминална интрига за отвлечени деца. Ники пребоядисва косата си и използва всички трикове, научени от промотирането на парфюми, за да спечели позиция в училището, където приемните родители са записали децата ѝ. Нощем шпионира новото семейство. Изненадващо, тук се появява и българското участие в актьорския състав – Мартина Апостолова, която влиза в ролята на колежката чистачка на Ники.

За зрителите е сигурно, че този наивен театър, това набързо скалъпено представление, няма да продължи дълго, къщата от карти, която Ники строи, ще се срути рано или късно. Въпросът е не дали, а кога. Съспенсът във всяка сцена, в която общува с приемните родители, напомня за неизбежния финал. Тогава въпросът се превръща в това дали ако някой в крайна сметка разбере истината, ще оцени усилията ѝ да остане близо до децата си, които обича повече от всичко. Подобно на „Чика Чека“, това е втори филм от претендентите за „Кристален глобус“, който се занимава със сериозна тема, но го прави оригинално, при това с жанрови прийоми, човещина и дори хумор. Дали финалът на „Щастливо семейство“ не е малко насилен? Да, може би, но след като сме видели през какво минава една майка, за да остане с децата си, можем да склоним за един приказен завършек.